Ние   -   за нас,   за живота ни

В живота горим. Нека саждите са малко, а светлината и топлината - много! В живота горим. Нека саждите са малко, а светлината и топлината - много!






Какви въпроси да си задава човек


Кой съм аз?
От къде съм дошъл?
Защо съм тук?
Накъде съм се запътил?

Защо съм такъв?
Защо външността ми е такава? Защо ми е такъв носът, очите, устата...
Защо характерът ми е такъв?
Защо психиката ми е такава?
Защо паметта и умствените ми нагласи са такива?
Защо съм предразположен към тези заболявания? Защо в тялото ми не функционират добре ...
Защо брат ми (сестра ми) е различен (различна) от мен?
Защо не обичам тези хора, тези животни, тези постъпки, тези разсъждения ...

Защо семейството ми е такова? Кои са майка ми, баща ми, братята и сестрите ми?
Защо са точно тези моите роднини?
Защо точно тези хора са моите приятели?
Защо харесвам точно такъв тип хора?
Защо толкова лесно и бързо се сприятелявам с едни личности и толкова ми е трудно да комуникирам с други?

Защо толкова лесно се справям с едни неща и толкова трудно с други?
Не съм ли знаел тези неща и по-рано? Кога? Защо съм ги забравил?
Защо харесвам едни хора, а обичам други?

За какво съм тук? Какво трябва да правя? Как трябва да живея?

Не се ли изисква нещо от мен, за което аз не се досещам, не разбирам?
Не ми ли се случват лошите неща, за да ме накарат да променя нещо в характера си, в живота си?
Не ми ли се подсказва как да живея, а аз все не обръщам внимание?
Не ми ли се помага непрекъснато, а аз пренебрегвам помощта, защото не я разбирам?

Дали някой не би могъл да ми помогне да отговоря на въпросите си? Дали отговорите не са скрити в някакви книги, във философия, учение?

Тези и още други подобни въпроси би трябвало да си задава всеки човек през целия си съзнателен живот и да го живее най-вече, за да намира отговорите.
Може би точно в това се крие смисълът на живота ни?

[12.10.2017]
* * *



С нашите камъни по нашите си глави


Имаше време, когато се учудвах, защо когато трябва да се работи, хората около мен не работят, а когато все пак вършат нещо, го правят толкова некачествено.
После приех, че в страната ни хората са доста мързеливи или прекалено хитри и заради това, ако могат да минат без да се трудят, не работят, а ако трябва да вършат нещо, тогава го правят отгоре-отгоре, от немай-къде.

Така се изнизаха много години.

А сега всички сърбаме попарата от мързела си или от прекалено голямата си хитрост.
Питате ме как ли?
Ами ще успеете ли да купите в страната ни „нормален“ български локум! Не говоря за някакъв много специален, много качествен – не, само нормален – сладък, с нормална големина на парчетата, с истинска пудра захар, а не със „знае ли се що е то?“ и в „нормална“ опаковка.
Преди няколко дни купих от Лидл добър локум, какъвто някога се произвеждаше у нас. Изненадах се и потърсих производителя – република Македония. От километри си личеше, че някой друг го е майсторил. Даже опаковката беше къде, къде по-добра от сегашните наши!
Често си купувам „BAKE ROLLS salt”. В някакъв момент ми направи впечатление дребът, с който е почти пълно всяко пакетче – много начупени парчета и само няколко цели кръгчета, колкото да се поддържа имиджа на продукта. Не е възможно след печенето да има толкова много дреб. Вероятно производителят подготвя пакетчета, съдържащи само цели кръгчета и ги изпраща нанякъде (но не у нас!), а натрошените кръгчета събира специално за нашите пакетчета. Не бих се изненадала, ако целите парчета в една опаковка са от една дата, а дребът - от няколко по-раншни дни.
Всичко това, което описвам, може и да не сте го забелязали – до такава степен сме свикнали на некачествено производство!

В ЕС се поддържали двойни стандарти! Аз пък си мисля, че това не е вярно – стандартите са поне тройни, защото в Унгария, например, продукцията от ЕС ще е далеч по-качествена от нашата.

Така е! Цял живот хитруваме, да не работим или ако ще е, то да е по-възможност съвсем малко – и сега на ти българино, яж собствени парчета локум с пудра захар, ама без пудра захар, и не парчета, а парченцинца за кукленско меню, или пък яж остатъците на ЕС!

На каквото си си постлал, българино, на това ще легнеш!

[23.8.2017]
* * *



За бедността


Защо сме бедни – защото сме невъзпитани, необразовани и неинтелигентни – заради това сме бедни!

Не е необходимо да си богат, за да си възпитан. Въпросът е дали в България все още има семейства, в които се обръща внимание на възпитанието на подрастващите и ако да, то в колко от тези семейства има някой, който да е в състояние да възпитава.

Не е необходимо да си богат, за да си образован. Трябва единствено да не си мързелив. Ако си беден, ще работиш и ще учиш, като така ще станеш един от многото преди теб, които са успели сами да се издигнат над средата си.

Не е необходимо да си богат, за да си интелигентен. Достатъчно е да имаш интереси, стремежи, мотивация да се издигнеш над посредствеността, да бъдеш полезен на себе си и другите.


Възпитанието ще ти предаде любовта към по-близките и по-далечните хора, към животните и заобикалящата ни природа. То ще ти разкрие полезността и силата на знанието, ще запали любопитството ти към света и непознатото, ще ти вдъхне куража да не се страхуваш от новото и неизвестното, да дръзваш. То ще те подтикне към желанието да учиш, за да опознаеш по-добре света и хората, да станеш по-полезен на себе си и другите.

Образованието ще те насочи към подходящите хора и среда, където да можеш най-добре да проявиш дарбите, познанията, възможностите, полезността си.

Разширил светогледа си, станал полезен на света чрез знанията, уменията и разбиранията си, ти естествено ще се стремиш към все нови и нови познания и опитности, за да си по-полезен и по-известен в средата си, и най-вече по-интересен на самия себе си.

Така бедността по естествен път ще бъде прогонена, защото където има богатство на тялото, ума и духа, там не може да вирее бедността!


[8.8.2017]
* * *




За езотеричната слепота


Неосведомените в областта на езотериката преминават през живота като слепци - не, не като коне с капаци, а като слепци.

Хората напоследък понапълняхме - сякаш по-рано бяхме по-слаби. За запознатите с езотериката много дебелият „заявява пред света“, че е слабо еволюирал или че езотерично е неграмотен, защото за малко напредналия по еволюционния път не е трудно да контролира теглото си. (Изключвам, разбира се, болестното напълняване.) Дали ако човек знае това би допуснал да стане прекалено дебел!

Хората се състоим от няколко тела (или обвивки, форми) – материално, емоционално, ментално. Някои от нас имат развито и духовно тяло. Всяко едно от тях проявява в някаква степен съзнание.
Нашите желания за „консумиране на удоволствия“, касаещи материята, идват от материалното ни тяло. То иска да яде и пие, то иска да пуши, да се дрогира. То се нуждае от секс. Нашата душа, както и по-напредналата личност (която от един момент нататък се слива с душата) не иска да преяжда, да препива, да пуши, да се дрогира, да прави безразборен секс. Тя се нуждае само от чисти храна и вода, от битие в хармония с природата – тя винаги избира здравословния начин на живот.
Нашите желания, чувствата и емоциите ни се свързват с астралното (емоционалното) ни тяло. То иска да се облича добре, да притежава нещата и хората, да изживява добрите и лошите емоции, и чувствата. Напредналата личност умее да управлява желанията си и да ги свежда само до специално подбрани от нея самата. Тя подчинява и чувствата си.
Мислите ни се свързват с менталното ни тяло. Еволюиралата човешка същност контролира мислите си, като ги насочва в избраната от нея посока, блокира ги, ако са нежелани, подменя ги с по-позитивни или напълно ги спира.

Така еволюиралият човек е господар над физическото си тяло, над чувствата и мислите си.

Подчиняването на телата става постепенно.
Най-голям контрол хората са постигнали над физическото си тяло - те управляват, например, движенията на някои от частите му: очите, главата, ръцете, краката. Имало е време, когато техните движения са били произволни, каквито сега са на чувствата и мислите ни.
В момента се доразвива емоционалното тяло и заради това желанията, емоциите и чувствата ни са в стихията си.
Някои от човеците имат добре развити и мисловни тела – хората по света започнаха активно да медитират, което подпомага този процес.


За еволюционното ниво на човека се съди по проявяваните от него любов, мъдрост и воля. Задължително трябва да са развити и трите.
Личност, притежаваща много разум и воля, но без капчица любов, би могла да унищожи света.
Човек с много любов и воля, но без мъдрост, може да изкаже и направи доста глупости.
Обичащият, който е и мъдър, но няма воля да постига нещата, ще си остане само един фантазьор.
При високо еволюиралия любовта го мотивира за постъпките му, мъдростта направлява думите и действията му, а волята му постига нещата.

За да се подчини материалното тяло се използва: любовта към физическата форма, към собствената еволюираща душа и към всички останали души; разумът - знанията и мъдростта, които подсказват необходимите действия; волята, която постига набелязаната цел.
За да се укротят желанията, емоциите и чувствата на астралното тяло се използва отново любовта към собствената личност и към всички останали човешки и нечовешки души. Разумът направлява процеса, а волята действа.
По аналогичен начин се постъпва и за обуздаване на мисълта.

[21.6.2017]
* * *




Ние сме свят на мошеници. Лъжем за щяло и нещяло. Лъжата е неотменна част от ежедневието ни, от случващото ни се в дома, в офиса, в семейната и приятелската ни среда, от комуникациите ни като родители, деца и внуци, като близки и по-далечни, като приятели, познати и непознати, като граждани и поданици, като жители на Земята.

За какво лъжем ли - ами за всичко!

Лъжем, че обичаме или че не обичаме, че ни харесва или че не ни харесва, че ни е добре или че не ни е добре.
Лъжем, че можем или че не можем, че знаем или че не знаем, че сме чували (виждали) нещото или че не сме го чували (виждали), че сме запознати със ситуацията или че не сме запознати.
Лъжем, че се познаваме или че не се познаваме, че се разбираме (погаждаме, симпатизираме) или че не се разбираме (погаждаме, симпатизираме).
Лъжем, че сме бедни или богати, че живеем в лишения или в охолство.
Лъжем че сме близки с власт-имащите или че не сме близки с тях.
Лъжем, че ни пука или че не ни пука.
Лъжем, когато обичаме и когато не обичаме.
Лъжем, когато спим и когато не спим, когато правим секс и когато не правим секс, когато се прегръщаме и целуваме, и когато не го правим.
Лъжем, когато споделяме и когато не споделяме, когато слушаме и когато се разсейваме.
Лъжем, когато управляваме и когато ни управляват.
Лъжем, когато упрекваме и когато се оправдаваме.
Лъжат думите ни, погледите ни, движенията на телата ни.
Лъжем чрез произведенията си, стоките си, услугите си.
Лъжем непрекъснато.
Лъжем, лъжем, лъжем - лъжем за всичко!

Нашият свят е лъжовен, мошенически!
Ние сме мошеници!


А имате ли представа колко много хора вече хващат лъжите ни на часа и само любовта им към човеците ги възпира да отреагират и уличат лъжещите.
Броят на хората с телепатични способности и с други духовни дарби, позволяващи им да надникват в мислите, чувствата и действията ни, се увеличава непрекъснато. Един ден един от тях не ще издържи повече на мошеничествата и ще отреагира на лъжите. След това и другите с паранормални способности ще го последват. Какво ще стане тогава с нашия лъжовен свят, как ще продължим да живеем без лъжите си.
Денят на истината наближава, този ден идва!

[12.1.2017]
* * *



За духовната чистота


Ходя с дрехи втора употреба. Живея в жилище втора, трета…, пета употреба. Мебелировката и тя е от памтивека.
Единствено се надявам на храната да е от първа ръка, но види се, че и тук не случвам - на пазара (а и в магазина под нас) често плодовете и зеленчуците намирисват на химикали. Използват ги за стимулиране или забавяне на нормалните процеси. Никога не е ясно кое от двете причинява миризмите - може би и двете, но едно е сигурно, че плодовете са сменили не един и два обекта преди да се отзоват пред носа ми.
А аз съм веган, от над десет години, направо си е смехотворно!

А си позволявам да говоря за чистота!


И все пак най-важна е духовната чистота, най-най-важна! И тя ще пребъде!

[3.1.2017]
* * *



За добрите и лошите мисли


Когато си помислиш, че отдавна не си пускал бримки по чорапите си, те почти веднага се появяват. На всяка жена се е случвало това. Така се сбъдва голяма част от лошите ни мисли.
Но с добрите ни разсъждения нещата не стоят така. Може много да мечтаеш за доброто, а то все не идва.
Защо е така?
На Земята е пълно с лошо, много лошо, много повече лошо от добро. Затова когато си помислиш за нещо лошо, на часа лошото около теб „услужливо помага” на лошата мисъл да се прояви.
Но когато помислиш за добро, другото добро на Земята е твърде малко, твърде далеч от теб и твърде слабо, за да те подкрепи.
Заради това не мисли лоши неща, иначе те ще се случват.
Мисли много активно и много силно за доброто.
И внимавай, когато споделяш с другите, защото ако някой ти завиди или прояви друго лошо чувство към твоето раждащо се добро, тогава на часа лошото на планетата ще го подкрепи и ще блокира натрупаното от теб добро, а даже може и да го абортира.
Работи за доброто, работи усърдно, с пълна вяра, че някой ден ще успееш. И този ден действително ще дойде, той ще дойде!

Някой ден доброто на Земята ще стане повече от лошото и тогава на нас, раждащите добро, ще ни бъде далеч по-лесно.

[1.1.2017]
* * *



„Голобразието” може да облече жените във фереджета


От дълго време светът на жените е обвързан много тясно със секса. Секси дрехи, секси маниери, секси грим и прически, секси погледи, секси разговори, секси интереси, секси… секси… секси…

В облеклото най-напред разголихме раменете. После се появи минито - по-дълго, по-късо, та чак до бикините, които все повече се смаляваха. Показахме пъповете, кръстовете си, после целите крака, накрая и гърдите.
Стигнахме до флирт даже с голите си дупета и слабините. Вече не остана нищо за показване.
(Тук не говоря за естествената голота, за тази между двама обичащи се, за адамовия, евиния, нудисткия плаж, нито за естетическата голота върху платната на художниците или заснета от художника-фотограф. Тук става въпрос за изкусяващата голота).

Ами държанието - привличащо, примамващо, обещаващо, флиртаджийско, СЕКСИ, разкрепостено, вулгарно, та чак стряскащо.

А езикът, литературата, пресата, комуникациите - същите - това било секси, онова било секси, коя, кой били най-секси, секси… секси… секси…

… някакъв абсурден живот, в който сексът е изкуствено качен на пиедестал.

Малко се стреснахме, когато мюсюлманите в северна Европа започнаха да налитат на тамошните жени. Веднага ги заклеймихме, също и отношението на властите към емигрантите, но изобщо не помислихме, че жените са си виновни - мъжете са се държали по начин, отговарящ на предизвикателствата на жените.
Та болшинството жени в не мюсюлманския свят в момента се държат като проститутки, като „развалени”, като леки жени. Ослепяхме ли, че не го виждаме, оглупяхме ли, че не го съобразяваме.

Мъжете са тези, които са така устроени, че да търсят непрекъснато съешаването. (Достатъчно е да погледнем мъжките животни). Жените не сме такива, поне Господ не ни е създал такива.
Да, ако прекаляваме със секса, може да се пристрастим към него, както към сладкото, към алкохола, към много други неща. Но прекаленият секс в никакъв случай не е нещо нормално, да не говорим за пораженията върху телата на хората, които той оставя след себе си.
И ако мъжът все пак е устроен така, че да търси непрекъснато секса, то за жената това е неестествено.

Питах се и продължавам да се питам до къде ще стигнем в голотата? И как ли ще я спрем?
И ето, вече виждам как - в далечината се мержелеят фереджетата.
В модата, за която много неща могат да се кажат по отношение на анти-възпитателните й функции, те вече се появиха.
Фереджетата са нещото, което би спряло „голобразието”, тях ние предизвикваме и викаме с лекомислието си, с прекаленото си угаждане, със сластолюбието, властолюбието, с абсолютното си безхаберие.
Нима искаме фереджетата. Нима се стремим към тях. И самонадеяно смятаме, че Природата няма да си каже тежката дума - до кога ли Тя ще ни търпи!

Ей, хора, жени, опомнете се!

(Дано все пак да не съм права!)

[28.8.2016]
* * *



Отново за „различните” в секса


Чела съм, че Господ ни е създал такива, та мъжете да се привличат от жените, а жените от мъжете, и също така, че има изключения, както и във всяко друго правило, но че те са малко.
Ако съдя по приказките, публикациите, масовите прояви, тогава изключенията съвсем не са малко.
Знам, че авторът на прочетеното от мен не е сбъркал. Тогава къде е грешката. Във всички среди има от „различните”. Някъде са по-малко, другаде са много, а на места прекалено много. Питах се защо е така?
Отдавна си задавах този въпрос и накрая си изградих своя версия, която сега искам да споделя.

Нека сексуалното привличане към другите го изразим чрез една скала, в единия край на която е най-силното привличане към жени, а в другия край е същото, но към мъже. Тогава в средата на скалата ще има привличане и към двата пола.

                        Ж---------------<>---------------М

Всеки един от нас може да бъде поставен някъде по тази скала.

Някои мъже ще бъдат в най-лявата част на скалата. Тези от тях, които не се интересуват чак толкова много от секса, ще бъдат по-надясно, по към средата. По подобен начин някои жени ще бъдат в най-дясната част на скалата, а тези от тях, интересуващи се по-малко от мъжете, ще бъдат по-наляво, по към средата.
Тези от мъжете, които са в най-левия край на скалата, както и тези от жените, които са в най-десния й край, никога не биха създали интимни връзки с хора от същия пол. Сред тях са и най-малко търпимите към „различните”.

В самия център на скалата ще бъдат хората, които не са категорично определени към някой от половете. В миналото тези хора са ставали нормални брачни партньори - като мъж или като жена, според пола им. Понякога чувствата им към хора от същия на техния пол вероятно са им изглеждали странни, но смятам, че те не са били проблемни. Сега много от тези хора, в апогея на секс революцията, се чувстват разкрепостени и създават интимни взаимоотношения с представители и на двата пола - те са бисексуалните.

Мъжете, които са от лявата страна на скалата и по-близо до средата й, както и жените от дясната страна, по-близо до центъра, могат да създадат интимна връзка с партньор от същия пол при някакви екстремни обстоятелства - изнасилване, много тясно съжителство-зависимост от силно неприятен представител от противоположния пол и прочие. Така може да се стигне до смяна на половата ориентация.

И само една много малка част от мъжете са разположени по-близо до десния край, отколкото до левия, както и много малка част от жените са разположени по-близо до левия край, отколкото до десния. Това са изключенията от общото правило. Тези са хората, родени с хомосексуална ориентация.

Всички останали, които са „различни” и са извън посочените по-горе групи, са станали такива, защото са избрали да бъдат такива. Направили са го, защото са сексуално разкрепостени, защото е модерно, защото са искали да бъдат оригинални, защото са се подчинили на моментни желания и капризи, и т.н.

И понеже има хора, родени "различни", както и такива, принудени да станат "различни", заради това трябва да приемаме "различните" и открито да говорим за тях.
[28.8.2016]
* * *



Детектор на агресивността


Учените трябва спешно да изобретят (ако вече не са го сторили) уред за отчитане максималното ниво на агресивност за отделния индивид - детектор на агресивността. Вероятно средството ще се състои от машинна част, която точно ще отчита психическото състояние на индивида и от специална инструкция за комуникация с тествания, чрез която ще се провокира и изследва агресивността.
(В Интернет има публикувани тестове за измерване на агресивността, като Тест за агресивност-Бъс-Дюрки >. Далеч по-надежден е апарат, който би я измервал, без да се осланя на човешката почтеност.)
Трябва да бъде установена и приета допустима горна граница на агресивността.

Чрез машината би трябвало да се тества криминалният контингент.
Уредът трябва да се използва за всеки влязъл в страната мигрант, а също и за членовете на всички по-агресивни в разбиранията си общности - скинари, секти и др.
Тези с най-високите резултати би трябвало да бъдат изолирани от останалите хора, било като бъдат заставени да напуснат пределите на страната, ако са мигранти, или като се изолират в отделни групи, или се предприеме наблюдение над тяхната активност. Те би трябвало да не могат да притежават оръжия. Също могат да бъдат ограничени в купуването, наемането и шофирането на моторни превозни средства, и др. Като крайна мярка може всеки един от тях да бъде задължен да носи на видимо място отличителен белег, показващ опасността от проява на крайна агресивност.

Апаратът и използването му ще съдействат за намаляване на терористичните атаки и криминалните деяния.
[15.7.2016]
* * *



Никой не е по-голям от съдбата


Наскоро се случиха две събития, които са добри уроци за нас българите, а и изобщо за хората.
Цвети Стоянова внезапно напусна ансамбъла ни по художествена гимнастика и без нея момичетата ни пожънаха успехи.
Роналдо не успя да участва в най-важната фаза от последната надпревара на своя отбор и без неговата помощ отборът му спечели европейската купа.
Това са уроци на съдбата.

Никой човек не е незаменим.
Нашият свят ще продължи да съществува без всеки от нас.

Ние сме тук не за да докажем себе си, а за да осъществим максимално себе си.



А от къде дойдоха успехите? От езотеричния закон, че за да се случат нещата човек не трябва да се обвързва с крайния резултат. Когато твърде много мислиш за победата, когато не си представяш друг вариант освен да я завоюваш, тогава тя ти се изплъзва.
Ансамбълът без Цвети е мислел най-вече да се представи достойно, не се е обвързвал с крайни резултати. Така успява.
Португалците без Роналдо са намалили надеждите си да победят в двубоя, започнали са да си представят и друг краен резултат. Така успяват, за разлика от французите, които не са мислили за нищо друго, освен за победата.

Нещата се правят, за да се случат, а не защото на всяка цена трябва да се случат.
Човек трябва да участва в двубой, за да победи някой ден - не е задължително този ден да е днес, т.е всеки път се играе заради самата игра, а не заради крайната победа. И всеки път побеждава този, който е или много по-силен (тогава той си играе играта и не мисли за крайния резултат, който предварително е ясен), или който е бил подценен от съперника си (последният се е обвързал с категорична победа и не е внимавал в играта), или този - при равностойни съперници, който по-силно се е обвързал с играта, отколкото с крайния резултат.
[11.7.2016]
* * *



Огнен Потоп на Земята


Потоп. Ной.
Всеки знае за тях.
Имало е (не един) потоп на Земята, когато водата се е качвала неконтролируемо, заливайки пътища, постройки, потапяйки селища, планини.
Вероятно до някое време е възможно да се предотврати такова бедствие, чрез подходящи превантивни мерки, чрез преграждане или променяне пътя на водната стихия, чрез добро съгласуване на човешките дейности и съобразяване с капризите на природата.
Но без адекватна човешка намеса такова наводнение-потоп се превръща в огромно бедствие, унищожавайки растенията, животните, хората, изградената цивилизация.


А сега сме в началото на следващ потоп!
Този път огнен!

Мигрантите от Сирия, Афганистан и други горещи точки по света бягат далеч от огъня, несъзнавайки (поне огромната част от тях), че така неволно го разнасят по света. Огънят все повече и повече се разпространява, стигайки до най-отдалечени кътчета на Земята.
Нима ще гледаме как се разширява и няма да предприемем нищо.
Нима ще следим със скръстени ръце как се унищожава светът ни - хората, цивилизацията ни.

Овладян огън вместо потоп! Един огън най-напред се локализира. Потушават се огнищата му.
Ако много се разпространи, тогава и борбата срещу него става много по-тежка, а може да се превърне в невъзможна.
Нима не сме в състояние да унищожим огъня на местата, където се възпламенява.
Нима не сме в състояние да преградим пътя му, така че да спрем разширението му.

Докога ще чакаме!

Нима искаме да ни залее следващият потоп!
Нима искаме предсказанието на маите все пак да се сбъдне!
[16.5.2016]
* * *



За еволюционния процес


Някои еволюират единствено чрез собствения си опит - по метода проба-грешка. Това са хората не осъзнали напълно основното предназначение на живота ни - да еволюираме.
Други естествено се стремят към усъвършенстване. То, обаче, може да бъде насочено в най-различни направления, като не всички водят до еволюционно развитие.

Някои смятат, че не трябва да полагат усилия по отношение на собственото си духовно израстване, защото нещата ще се случват от само себе си.
Често съм се питала защо хората осъзнават необходимостта да се учи и работи в материалния живот, а пропускат необходимостта от същите изисквания в духовен план.
Ако в нашия свят не си ходил на училище, не си се учил, то ти пак ще живееш, но от позицията на ученолюбивия що за живот ще е това.
Ако в нашия свят не работиш, не се трудиш, то ти може пак да оцелееш (на гърба на други хора, чрез просия, чрез ровене в боклуджийските кофи), но от позицията на трудолюбивия какъв живот ще е това.
По отношение на духовното много хора са неграмотни или бездейни и техният начин на живот се възприема като лош, пропиляван живот от духовно информираните активни хора.

Ние приемаме за нормално полагането на усилия, за да се научим да четем, да смятаме, да се усъвършенстваме в конкретна област от материалния живот и да работим по-късно в съответстващата й сфера на дейност, а много от нас не възприемат естественото да положат усилия да научат кои са, да разберат как е създаден светът ни, какво представляват другите светове, да се научат да живеят по-хармонично и щастливо, да се трудят и усъвършенстват в духовен смисъл.

В нашия свят е така - ако човек постъпи в училище или в университет и там почти нищо не работи, т.е. не се учи, тогава рано или късно ще прекъсне обучението си, защото ще го изключат от учебното заведение.
По същия начин ако човек постъпи на работа и там почти нищо не прави, тогава в някакъв момент работодателите му ще се разделят с него - ще го уволнят.
Защо някои хора не обръщат внимание на тези факти и смятат, че в духовния живот е по-различно. И там правилата са същите, даже още по-рестриктивни - обучава се само този, който се учи; работи само този, който се труди; живее само този, който съзнателно еволюира.
Ако една душа системно отказва да еволюира, тя може да стигне до положението на „загубена душа”. Ето какво казва Тибетеца по този въпрос:
„ … Ако човек постоянства от живот на живот с този начин на поведение, ако пренебрегва духовното си развитие и се съсредоточава към интелектуалните усилия, насочени към използване на материята за користни цели, ако продължава така, въпреки напомнянията от страна на вътрешното себе и въпреки достигащите до него предупреждения, идващи от Онези, които наблюдават, и ако това се извършва в продължение на много време, той може да си причини унищожение, което е окончателно за тази манвантара* или цикъл … Трябва да подчертаем реалността на това ужасно бедствие…”

В момента много от нас са „щастливи в духовната си нищета”, а би трябвало всеки, който е осмислил еволюционния процес, да се стреми да му съдейства, да работи над собственото си духовно усъвършенстване, да подпомага духовното развитие на събратята си, да служи на процеса.

Радостно е, че броят на по-напредналите души, тези, които съзнателно участват в еволюционния процес, непрекъснато нараства, като в последните години той е чувствително увеличен.


*Манвантара. Период на активност като противоположност на периода на пасивност, без да обозначава някаква конкретна продължителност на цикъла. Често се използва за изразяване на периода на планетарна активност с неговите седем раси.” - от Тибетеца

[20.4.2016]
* * *



С връстниците ми приятели тази година честваме седемдесетгодишен юбилей.
Като на майтап остаряхме.
До вчера бяхме студенти, след това на бърза ръка се изпооженихме, после отгледахме децата си, появиха се внуците и ето, че започнахме да си заминаваме.
Преди две години си отиде първата от нас. В края на миналата година си тръгна следващият. Вчера се помина трети. Какво става, взехме да мрем като мухи.

Днес ми е тъпо, ужасно тъпо - за щяло и за нещяло ми се реве. А знам, че не трябва, че всичко си става както е редно да става - първи си тръгват най-болните, тези от нас, които най-отдавна страдат от нездравите си тела.
Но на мен въпреки това ми се реве.

Сякаш вчера беше, когато тичахме полуголи по плажа, играехме на топка или пръчки, пръскахме се и надпреварвахме във водата, закачахме се, смеехме, забавлявахме.
По Нова Година печахме огроооомни пържоли, после се хранихме до пресита, пиехме до препиване, танцувахме, споряхме, веселяхме се.
А какви рождени и именни дни празнувахме …
А качамакът, който приготвяхме на тавана, а излетите до вилите на приятелите ни, а …

Мъчно ми е.
Тъпо ми е, че всичко това отмина, че вече не може да се повтори - сякаш е възможно изобщо нещо да бъде повторено, освен спомените ни.
Мъчно ми е заради изживяното, споделено с приятелите, заради отишлите си лета и Нови Години, заради отпразнуваните празници, заради отминалата ни младост.
Мъчно ми е, заради спомените ми.
Мъчно ми е, че животът сякаш изцежда последните си капки от нас.

Трябва да се стегна!
Животът е в мига, а той безвъзвратно изчезва, освен в паметта ни.
Значи, или всичко ще забравя, или ще си мисля, че то току-що се е случило. И в двата случая няма да страдам.
Така и ще направя!
Така трябва да се направи!
Така се прави - щом искаш да живееш в радостта!
[18.2.2016]
* * *



Не трябва нещата да ги делим на големи и малки, и да имаме различно отношение към тях.
Защото малките неща днес утре ще станат големи, а големите днес утре ще са малки.

Затова не трябва да си възпитан в едни ситуации, а в други да не си, защото така ти просто си невъзпитан.
Затова не трябва да кавалерстваш на едни жени, а на други да не кавалерстваш, защото така ти просто не си кавалер.
Затова не трябва да си внимателен към едни хора, а към други да не си, защото така ти просто си невнимателен.
Затова не трябва да си отговорен към някои организации, хора, събития, а към други да не си, защото така ти просто си безотговорен.
Затова не трябва да обичаш едни, а други да не обичаш, защото така ти просто не обичаш.

В живота всичко или „е”, или го няма, а щом нещо „е”, тогава то е и голямо, и малко, то просто „е”.

[5.2.2016]
* * *



За исляма и неправдите в нашия свят


Осама бин Ладен и хората му доскоро вилняха в света, променяйки на всеки от нас чувството за стабилност и сигурност. Знаем, че тези терористи са последователи на радикалния ислям.
След това беше образувана ИДИЛ (ИД), чиито основатели са последователи на същия ислям.
Ако Земята успее някак си да омаломощи ИД, каквото направи с организацията на Ладен, то най-вероятно ще се появи друга структура, изповядваща радикалния ислям или имаща подобни терористични разбирания, която ще представлява следващата сериозна заплаха за нашия свят.

Защо е така? Защо последователите на крайния ислям убиват хора?
Очевидно, защото такива са разбиранията им, защото такава е религията им, произхождаща от исляма. Значи опасността за планетата ни идва от вярващи в неподходяща религия и ако искаме да се справим с тези хора трябва да променим вероизповеданието им.
На пръв поглед изглежда, че е така. Тогава на дневен ред се поставя въпросът как да се подмени исляма с друга религия. Това не може да стане без обединение на хората на Земята срещу общия враг - радикалния ислям.

Един възможен сценарий би могъл да бъде следният:
Немюсюлманските държави допускат в страните си като мигранти само хора с различна от исляма религия, като предлагат на границите си обреди по приемането на друго вероизповедание. Това чувствително би намалило наплива от мигранти-мюсюлмани, но би създало други проблеми, като необходимостта да се извършват религиозни обреди на границите, спешно да се връщат по родните им места несъгласните с предложените условия мигранти, както и овладяване в собствените държави на отклика от страна на поданиците, изповядващи исляма.
Ако се постигне това, тогава следващата стъпка ще бъде да се убедят сънародниците мюсюлмани да променят религията си. След това ще трябва местата по планетата, където официалното вероизповедание е ислям, да се наситят с мисионери на други религии.
Ще трябва да се агитира за обща религия на Земята, да се говори за единство, равноправие, равнопоставеност и …

И в крайна сметка се разбира, че не радикалният ислям е голямото зло на Земята, а неправдите, царуващи върху нея, които „раждат” терористичните организации. Ако даже успеем да изкореним исляма, то задължително след време ще осъмнем с новосъздадена друга терористична организация, този път необвързана с религиозни вярвания, но чиито членове пак ще се борят против неправдите в нашия свят, като самите те вършат най-голямата неправда, избивайки невинни хора.

Докато го има голямото разслоение на планетата ни, докато се вършат големи несправедливи дела, дотогава ще ги има и бунтарите срещу тях.
В момента не може сериозно да се промени нищо по отношение на заплахите от тероризъм, могат само малко да се тушират последствията от големите несправедливости, но всички мерки ще са само временни. Бунтари пак и пак ще се появяват на Земята, докато не се изкорени голямото зло - неправдата!

В нашия свят може да има блага за всички, ако правилно се разпределят тези блага.
Сред много богатите в света не всички са забогатели по нечестен начин - но правилата ни на живот допускат вопиюще неравноправие между хората по отношение стандартите им на живот.

Нормално е който знае, умее, измисля и изобщо дава за другите повече, да получава повече. Нормално е сред еднакво поставените хора тези от тях, които работят повече, да взимат повече. Нормално е средствата да отиват при тези, които умеят да работят и работят, а другите - можещи, но не работещи - да са лишени от тези средства.

Ненормално е цената на някакъв труд да е многократно завишена по сравнение с нормалната й стойност. Ненормално е от общите блага да се възползват само отделни личности.

Нормално е да има праг на притежаваното от един човек богатство и този праг никога да не се надхвърля, защото всеки допълнителен доход ще бъде взет от другиго и ще обрича хора на гладна смърт.
Нормално е да се заклеймяват хората, които под една или друга форма не заплащат данъците си, особено най-богатите сред тях. Например, редно е да има нетърпимост към богаташите, които променят гражданството си, за да намалят данъците си - това изобщо не би трябвало да може да се случва.

Животът ни е изпълнен с неправди и всичките тези неправди трябва да бъдат отстранени. А до тогава би трябвало не цял Париж и прогресивните хора по света да се обединяват, за да манифестират срещу радикалните ислямисти, а тяхното единство трябва да е насочено срещу неправдите в света, включително и тази да се убиват невинни хора.

Би трябвало всеки път, когато насочваме нашето внимание към крайните ислямисти и изобщо към терористите да не пропускаме от погледа си причините, заради които тези хора са станали такива - различните хора реагират различно на големите несправедливости по Земята ни.

Трябва спешно да се открият ефикасни методи на борба срещу несправедливостите в живота ни, различни от тези на крайния ислям, които да са приемани от всички добронамерени хора по света. Тези методи естествено ще изключват от арсенала си убиването на хора и ще акцентират върху морализацията и превъзпитанието на грешащите.
[18.11.2015]
* * *



Морално-етични регулатори


Основно средство в борбата срещу несправедливостите в живота ни може да бъде употребата на регулатори на етиката и морала, така както се използват материалните регулатори.

Би трябвало във всяка държава да се определя и поддържа праг на максимално богатство, превишаването на който да крие риск от невъзможност да се изхранва част от населението й. Дефинирането на този праг ще е трудно, вероятно първоначалното му определяне ще се постига след известен брой корекции, но в никакъв случай не е невъзможно.

Ако човек притежава повече от максимално допустимия праг, тогава това би трябвало да се третира като морално престъпление и да се санкционира като такова.

Ако бъде ограничен доходът на работохондрика след достигане прага на максималното богатство, тогава това ще бъде по-скоро морална мярка, отколкото материална, тъй като всеки прекалено много работещ нормално акцентира върху работата, а не върху материалните придобивки - разбира се на такъв човек ще бъде предоставено правото да работи, ако иска, но без да му се заплаща подобаващо.

Не би трябвало да се възприемат и третират по един и същи начин тези, които искат да работят, но не могат да си намерят работа и другите, за които има работа, но те не искат да я изпълняват. В тези случаи би трябвало да действа морален регулатор, който повече да подпомага по-работливите.

Ако родител лиши от любов свое дете, тогава моралният регулатор би трябвало да попречи на родителя временно или за постоянно да има други деца.
Тормозещият съседите си би трябвало за някакъв период от време да бъде изолиран от другите хора - заставен да живее съвсем сам в безлюдно място.
Биещият жена си може да бъде принуден да живее известно време само сред мъже, а като по-тежка мярка - сред по-силни и по-невъздържани от него самия хора.

Разбира се, описаните по-горе мерки ще са само крайни, като преди това ще се използват средства като събеседване, предупреждение, както и материално санкциониране.

Трябва всички дейности в живота ни да се преосмислят от морално-етична гледна точка, правилата ни на живот да се пренапишат въз основа на новите констатации и решения, и повсеместно да се внедрят морални регулатори.

Животът ни от материалното трябва полека-лека да се измести към моралното - справедливото и такава трябва да е насоката на борба срещу лошото в света на всички честни и добри хора.

Не трябва да се забравя, че морално е това, което не вреди на хората сега и чиито последици няма да им навредят в бъдеще, а добро е това, което е добро за повечето хора.

С течение на времето хората ще започнат да възприемат моралната санкция като по-голямо наказание от материалната.

Нека всеки един от нас помисли за възможните морални регулатори, въз основа на разбиранията си за справедливост, на преживения си опит, на собствените си знания, умения, хрумвания.

Апелирам за активно дебатиране по темата в социалните мрежи. Нека някои от нас (подходящите) създадат тематичните форуми, други да определят начините на съхранение и групиране на предложенията ни по темите и пр.

Само ако масово поискаме да има в живота ни морално-етични регулатори, само тогава ще започнем да ги определяме и внедряваме. И тогава нещата ще започнат да се случват по-справедливо, така както повечето от нас искаме.
[30.11.2015]
* * *



Референдумът в Гърция и взаимоотношенията между Гърция и Европейския съюз


„Всяко зло за добро”. Може би събитията около Гърция ще се окажат решаващи за реформатирането на Европейския съюз. Явно в него нещо куца, даже много сериозно куца. Ако погледнем на организацията като на едно семейство, то в това семейство възпитанието, степенуването на ценностите не са на висота. Ако погледнем на съюза като на обединение на субекти с еднакви интереси, то ще се окаже, че в самото сформиране на обединението е допусната грешка, защото интересите сериозно се разминават. Ако приемем Евросъюза като партньорска организация с преимуществено стопанска цел, то икономиката на организацията не е добре замислена и е слаба. Както и да гледаме на съюза, той все е неприемлив за едни членове или по едни характеристики и приемлив за други членове или по други характеристики. Слабостите на съюза прозираха отдавна, но последните му взаимоотношения с Гърция ги извадиха на показ пред всички.
Смятам, че е належащо в Евросъюза да се направят следните промени, степенувани по важност:
  • Присъединяването към Евросъюза да става много, много трудно, излизането от съюза да е лесно, а връщането в съюза да е почти невъзможно. (Целта е повишаване авторитета на организацията, като всяка страна членка за в бъдеще да се отнася много по-отговорно към партньорството си в съюза.)
  • Подпомагането на членовете на съюза с парични и други средства на организацията да е с по-големи гаранции от тези в момента. (Целта е да се защитат по-добре общите интереси, които по този начин по-трудно да стават жертва на егоистичните цели на отделна страна членка на съюза.)
  • След изграждане на новата структура, вътрешните закони и правила, да се пристъпи към прочистване на организацията. За целта да се осъществи тестване на членовете й и неотговарящите на новите изисквания да бъдат задължени да се преобразят в обозримо време, като в случай че не успеят, да се считат за автоматично изключили се от организацията. Смятам, че по това правило Гърция и България са заплашени от изхвърляне от Евросъюза, ако не направят нужните промени в страните си. (Целта е ясна - прочистване на съюза от паразитиращите страни, както и максимална мобилизация на изоставащите. )
  • Да се изготвя и поддържа план за бъдещото попълнение на съюза (какъвто вероятно има). В него трябва да се включват най-предпочитаните от членовете на съюза необвързани държави и едва след тях тези, които имат най-голямо желание да се присъединят към организацията. Критериите за избор трябва да бъдат много сериозно прецизирани, като изискванията към предпочитаните държави могат да се различават от тези към другите - самопредлагащите се, като разликите трябва да бъдат предварително регламентирани. Когато е необходимо, трябва да се полагат усилия от съюза (като рекламиране и др.) за привличане на най-желаните бъдещи партньори. Всички държави от списъка трябва да бъдат подпомагани, включително и с финансови средства, ако това би ускорило процеса на тяхното израстване до необходимото ниво за приемането им в съюза, т.е. помощта да започва още преди присъединяването. Това ще даде възможност да се тестват материално, финансово и морално кандидатите за съюза преди самото им присъединяване. (Целта е да се привличат най-достойните страни за бъдещи партньори.)
  • Да се работи за това постепенно да се премахне обвързаността на организацията с Европа (каквато съществува в момента чрез името на организацията, валутата й и др), с цел бъдещото присъединяване към съюза и на страни извън зоната. Една такава организация би могла в бъдеще да обхване всички държави в света. (Целта е всички страни да станат в живота партньори - United World или Union "Earth".)

Колкото до Гърция, тя поредно изхитрува и по този несъвсем морален начин заслужи следващата си порция помощ, на гърба на данъкоплатците от Евросъюза и за сметка на по-бедните от нея страни (като България, например) - нечестно, но "правилата на играта" в Евросъюза в момента допускат това!
[7.7.2015]
* * *



За мохамеданството, исляма, джихат, ИД и прочие


Жените в този свят са силно зависими и ограничени от мъжкото надмощие, което не им дава възможност да се изявяват пълноценно, да демонстрират милосърдието, женската си природа, призванието си не само да даряват, но и да защищават живота, да внасят хармония и красота, да обединяват в името на живота. Така този свят е ограничен, непълен, изкривен, един мъжки свят, често без красота, уют, топлина, милосърдие, хармония, взаимопомощ, любов, състрадание.
Смятам, че бъдещето му е в ръцете на неговите жени, в качеството им на еднакво ценни с мъжете, на притежаващите женското начало с всичките му добродетели, на основните миротворци в живота.
[7.7.2015]
* * *



За съревнованията


В нашия свят едно от най-странните неща са съревнованията.

Съревновавахме се в спорта и така стигнахме до допинга. Сега, когато някой спечели в конкретно състезание, на другите не е ясно какво точно е станало - той ли е спечелил по спортсменски начин битката или отговарящите за него личен лекар и треньор са спечелили съревнованието по прикриване следите на стимулиращите медикаменти.

Съревновавахме се по красота - на тяло, гърди, бицепси и др. и стигнахме до пластичната хирургия. Сега, когато някой спечели титла, се питаме той ли я заслужава или неговият пластичен хирург.

Съревновавахме се в проектирането и привнесохме към съревнованието рушветите. Сега не е ясно спечелилият проект ли е най-добрият или предложеният от авторите му подкуп.

Дали да продължавам? Дали има и един от нас, който да одобрява подобни съревнования.
Но други съревнования няма. А и ние сме станали толкова изобретателни, че и най-благородната надпревара бихме опорочили.

Дали ще проумеем някога, че в самото съревнование, в самата надпревара има нещо гнило. Не може да е добро това, което радва едни и натъжава други. А при съревнованията целта е някои да спечелят, а други - да загубят. Така едни се радват, а други страдат.

В духовния свят липсват съревнованията. Там се знае, че всеки в нещо е по-добър от останалите и така всеки се радва на своите успехи, както и на постиженията на другите хора, там всички се радват.
[10.3.2015]
* * *



Единият и Другият


Единият винаги изпитва несигурност, допитва се до другите, нуждае се от техните съвети и помощта им.
Другият винаги има собствено мнение за нещата, взима решенията си сам, сам действа, нуждае се и се ползва от свободата си.

Единият, ако не е любимото дете на родителите си, (а често и даже, когато е) вечно се оплаква, че е пренебрегвания, забравяния. И когато някой ден има дете, взима решенията вместо него, прави нещата вместо него, меси му се във всичко, смятайки, че така му помага и му дава това, от което самият той някога е бил лишаван. И по този начин прави детето си зависимо от другите, слабо, плахо, несигурно, като себе си.
Другият в подобна ситуация в детството си се опитва да се докаже, да постигне сам това, което любимците получават наготово, възползва се в максимална степен от свободата си. А когато по-късно има деца, ги оставя сами да взимат решенията в живота си, учи ги да са решителни, инициативни, действени, сами да избират в живота си.

Единият вечно пита, а като получи отговор се съмнява и в крайна сметка прави това, което си знае.
Другият щом не знае нещо спокойно пита знаещите, а после се осланя на получения отговор.

На Единия вечно са му криви другите, защото не са му дали достатъчно, не са го посъветвали както трябва, не са се погрижили, лишили са го.
Другият не проявява недоволство от другите. Когато не му вървят нещата, тогава търси вината преди всичко в себе си. А ако нещата не са станали заради чужда намеса, тогава приема, че той в нещо е сгрешил, не е предвидил, не е направил необходимото, за да се избегнат последствията.

Единият търси новите неща чрез другите, копира действията, изборите им.
Другият открива новите неща чрез вдъхновението си.

Единият непрекъснато завижда на другите - за постиженията им, за уменията и знанията им, за решителността им и свободата им да избират сами.
Другият винаги гледа на постиженията на другите като на опитности, от които може да се поучи. За него те, както и собствените му житейски резултати, са единствено източници за натрупване на мъдрост.


А ти кой си? Някой - между Единия и Другия!
[22.1.2015]
* * *



За реда


Познавам едно семейство, за което си мислех, че е неподредено и мръсно. Наскоро бях там и се огледах. Не, там не е мръсно - подовете се почистват редовно, съдовете се мият, пералнята работи непрекъснато. А усещането за неподреденост и мръсотия идва от хаоса, който цари в този дом и от несъвсем добре поддържаните сервизни помещения. Съпругата сподели, че непрекъснато шета и въпреки това не успява да се справи - навсякъде се виждат разхвърляни детски играчки, дрехи, посуда, пособия за писане… пълна бъркотия.

Замислих се и проумях, че не е толкова просто да поддържаш ред! Трябва да не си ленив, да си достатъчно умен, за да подредиш и да притежаваш необходимата воля, за да поддържаш вече установения ред.

За подреждането трябва най-напред да си представиш всичките си вещи, да ги систематизираш и групираш по признаци, които са повече от един - по приблизително еднакво предназначение, използване по едно и също време, подобие по форма и др. След това трябва да откриеш най-подходящото им положение - легнали, прави и т.н. Трябва да помислиш за количеството им в момента, за евентуалното им разрастване в бъдеще и др.
След това трябва наличното място някак си да разпределиш между групите. Може да се наложи допълнително да си набавиш някакви етажерки, кутии, дъски, изобщо някакви приспособления за по-добрата подредба.
Трябва да помислиш и за това най-често използваните вещи да са на най-достъпните места, поддържането на реда да е лесно и просто, а след подредбата да е уютно и красиво.

Задължително е винаги след използването на вещ тя да се връща на отреденото й място.
Ако самото подреждане не е по умствените възможности на всеки, то втората част - поддържането на реда, още повече подпомага хаоса, защото се изисква непреклонна воля, за да поддържаш реда.
Чувала съм, че някои от време на време подреждат гардероба си, но след изваждането на няколко дрехи от него възвръщат предишния хаос. Така става, когато подредбата не е добра и липсва достатъчно воля за поддържане на реда.

Оказва се, че да подредиш едно жилище изобщо не е проста работа, а да го поддържаш постоянно подредено си е голямо изпитание! Нищо чудно заради това толкова често да цари хаос както на работните места, така и в домовете на хората. Сигурно за оправдание на слабостта са измислени и различните остроумия като това, че който е разхвърлян в бита си е подреден в ума си, което, разбира се, е пълен абсурд, защото който не е в състояние да поддържа ред в дома или в работата си, още по-малко би могъл да подрежда мислите си!

Така някои хора трябва да се научат да поддържат ред, а другите трябва по-малко да се дразнят от безредието, да са снизходителни към живеещите в хаос и да приемат нормално както хаоса, така и създаващите го.
[20.12.2014]
* * *



За „Брадърите”


Нима не е възможен „Брадър” с позитивна насоченост? Смятате, че няма да се гледа, че няма да е интересен?
А как тогава са толкова любими “Xfactor”, „Като две капки вода“!

Не сте ли се замисляли върху факта, че само някои от нас лесно измислят как да дразнят другите, да им „скрояват лоши номера”. И че има немалко и такива, които по-лесно се досещат как да зарадват другите, приятно да ги сюрпризират, вместо да измислят начини да ги тормозят и измъчват.
Нима „Брадърите” са само за по-проклетите сред нас!

Защо трябва да поощряваме задължително лошото!
Защо да не си представим как живущите в къщата взаимно се изненадват с интересни неща, харесвани и желани от другите. Би могло по регламент да е позволено да влизат в дома с материали, с които в някакъв по-късен момент да сюрпризират останалите, като, например, храна, дрехи, книги, музикални инструменти, театрален реквизит и пр.

Събрани заедно хората от къщата могат да се занимават, като пишат стихотворения, пиески, като съчиняват песни. Могат да се обучават в свирене на различни инструменти, да рисуват, да пеят, да танцуват - сами да си организират занятия, продукции, сценки, изложби.
Могат да рисуват картички, да правят мартеници, изкуствени цветя, бижута или да се доказват като изкусни фризьори, мазачи, шивачи, градинари ...
А дирижиращите предаването деликатно да ги насърчават и насочват по предварително избраната от тях програма.
Толкова много неща могат да бъдат направени, за да се покаже талантът, доброто намерение и реализацията му.

Представям си как всеки написва по нещо за някой „празнуващ”, как всеки подарява на другия саморъчно изготвен негов портрет или смешна рисунка, как всеки създава автопортрета си, как заедно съчиняват карикатури за всички в дома, как си тананикат авторски песнички, как къщата се оглася от всевъзможни инструменти, от пеещи и смеещи се гласове, и още и още…

Защо трябва само със скандали, с грозни, пъклени постъпки и номера към останалите, да се развличат зрителите на предаването. Защо на всяка цена трябва и се толерира пошлото, грозното, омразата, злобата.
Защо да не е точно обратното - да се поощрява добротата, красотата в отношенията, любовта към другите.
Кога най-после ще видим подобно смислено предаване, подчинено на творчеството, на добрите взаимоотношения, на любовта!

Защо „Брадър” да не е предаване за разгръщане на таланти, вместо само за опошляване и тестване на издръжливостта, и хитростта на характера.
Защо „Брадър” да не е предаване, в което всеки да се стреми да демонстрира в максимална степен възможностите си за рисуване, пеене, водене на диалог, артистизъм. Защо участващите да не се стремят към духовитост, към интересно, творческо съзидание.
И тогава елиминациите ще са на база на най-неудачните демонстрации на талантите и ще ги има единствено, за да може да завърши предаването. Тогава най-добрият сред добрите ще става победител, а не …, както е сега!

Защо едно издание на „Брадър” да не е посветено на музиката, друго - на живописта, трето - на ораторските умения, на кулинарните способности и т.н.

Не ни ли омръзна пошлостта! Няма ли най-после на изграждащите такива предавания да им омръзне!
Аз вярвам, че това ще се случи, че скоро ще гледаме реалити шедьоври, създадени от нас самите, неподозиращите какви таланти всеки един от нас крие в себе си!
[24.10.2014]
* * *



Хора втора употреба


Бях в метрото и се загледах в дрехите на хората. Почти всички, които изглеждаха по-елегантни - стилни, с по-качествено и интересно облекло, бяха с дрехи втора употреба. Личеше си по извехтелостта на одеждите, по доброто им качество, както и по демоде моделите им.
Повечето пътуващи бяхме така пременени.
Невероятно - ние (почти) всички сме с дрехи втора употреба!

Ние купуваме тези дрехи, защото са добри и по-евтини от новите - нашите.
По аналогия нас ни наемат на работа по света, вместо своите хора, защото работим добре и ни плащат по-малко.

Дали пък самите ние не се превърнахме в хора втора употреба!

(Може би) вече веднъж ни употребиха!
Не станахме ли (от това) малко демоде, бая вехти, често по старому екстравагантни и претенциозни, много пъти изпотяващи, дразнещи и задушаващи.

Дрехите втора употреба са почти без пари - като нас, вечно безпарични.
Дрехите втора употреба често са оригинални - както и нашите всевъзможни хитрости все някак да изкласим.
Дрехите втора употреба лесно се изхвърлят - както и нас съкращават и изхвърлят от работните ни места.
Дрехите втора употреба лесно се пасват с останалите ни дрехи - както и ние лесно се нагаждаме според условията.
Дрехите втора употреба пълнят гардеробите ни - както и ние запълваме нечий електорат.
Дрехите втора употреба са от всякъде - както и ние за да оцелеем се разпръснахме навсякъде.

Дрехите втора употреба …

Дрехите втора употреба често не струват пукната пара. Но понякога една такава дреха става безценна - когато е съвременна, елегантна, качествена, по мярка, здрава, достъпна и налична точно тогава, когато е най-необходима!

Нас вече веднъж ни употребиха - това не можем да променим, но от нас зависи да се стегнем, за да станем безценни!
[7.8.2014]
* * *



За словото


  • Едно е да говориш много, друго е да кажеш нещо. Софокъл
  • По дрехите посрещат, по акъла изпращат. (Българска поговорка)
  • Силата на словото се състои в умението да се изрази много с малко думи. Плутарх
  • Когато човек няма друго намерение, освен да каже истината, достатъчни са му само няколко думи. Р.Стил

Толкова много мисли, пословици и поговорки са изказани за словото, и въпреки това до ден днешен хората продължават да съдят за него неправилно.
Сякаш колкото e по-навързано то, колкото е по-малко разбираемо, толкова хората го приемат за по-съвършено, а изказващият го - за по издигнат, по-начетен, за "нещо по-така".
А когато се говори с малко думи, стегнато, тогава казаното почти не се чува.
Защо е така, защо продължава да е така?
Нима не знае всеки, че великите неща са прости, че мъдрите мисли и думи са прости, че истините са прости!

А е толкова лесно да разграничиш доброто от лошото слово:
  • Когато чувайки словото го приемеш веднага - без сянка на съмнение, сякаш винаги си знаел казаните чрез него неща - тогава то е нещо мъдро, нещо ценно. Именно по-този начин ни се казват важните, съдбовните неща. Всяко друго слово е по-малко съществено.
  • Когато чувайки словото започваш да се възхищаваш на красотата на изказа му, тогава то е или нещо старо, поднесено в красива опаковка, или нищо. Когато свалиш опаковката, а е добре колкото се може по-бързо да сториш това, тогава ще забележиш или старите познати неща, или няма да откриеш нищо.
  • Когато чувайки словото ти се прииска да продължиш или коригираш мисълта, вложена в него, тогава то е посветено на нещо, което е актуално за теб.
  • Когато чувайки словото веднага преместиш интереса си към нещо друго, тогава се говори или за нещо ново, но в момента безинтересно за теб, или за до болка познато старо.
  • Когато чувайки словото се погнусиш, отвратиш, ядосаш, тогава по-добре не го слушай - в момента то, просто, не е за теб.

Само толкова са правилата. Всичко останало са съображения.

Ако искаш да се изразяваш цветущо, за да правиш по-силно впечатление на слушателите си, тогава слушай, анализирай такава реч и се опитвай да говориш така.
Ако искаш да прикриеш нещо чрез думите си, тогава бъди многословен - много приказващ, нищо не казващ.
Тези два начина на говорене може да използваш и при много други съображения, поне до тогава, докато хората неправилно тълкуват словото.
[3.2.2014]
* * *



Омагьосаният кръг


Напоследък често мисля за пенсионерите в страната ни. Много от тях са на ръба на оцеляването, попаднали в един омагьосан кръг.

Заради лошия начин на живот хората у нас не са здрави. Често боледуват, като състоянието им се влошава с напредването на възрастта им. Болните се нуждаят от специални грижи, лечение и лекарства. А за всичко това са необходими средства, с каквито много от тях не разполагат. Тогава се отказват от грижите и от по-скъпите лекарства, а често и от добрата храна, с което още повече влошават здравето си.
От една страна са много ниските пенсии (едни от най-ниските в Европа), от друга - много скъпите лекарства, както и лошото медицинско обслужване, заради слабото заплащане на труда на медицинския персонал,
Т.е. лекарствата са с европейски цени, лекарите - с претенции за европейски заплати, а болшинството пациенти - пенсионери, с почти фиктивни пенсии.
Невероятен кръг, от който болният може да се измъкне само чрез смъртта си!

А знаете ли, че един възрастен човек, който нормално е с доста по-малко желания от тези на младите, може сравнително добре да живее с пенсия от 300 лева, стига да е здрав и да не се нуждае от лекарства. А това е почти средната пенсия в България. Излиза, че болестите са тези, които „преборват” пенсионерите.

В този момент съобразявам, че това, което пиша, е предназначено най-вече за младите. Защото ако те си позволят да живеят нездравия живот, какъвто са водили по-възрастните от тях, то в старостта им и на тях ще се наложи да умират преждевременно, за да се измъкнат от омагьосания кръг!
Обикновено младите не се вслушват в подобните съвети на възрастните. Но аз бих им казала сами да преценят:
  • Броят на пенсионерите в страната ни непрекъснато нараства, докато броят на младите хора намалява и тази тенденция няма как да се спре. А това се отразява пагубно на пенсионните ни фондове.
  • Лекарствата са скъпи и даже да поевтинеят, спадът в цените им ще е незначителен по сравнение със сегашните им стойности, защото много от лекарствата се произвеждат в чужбина и цените им отговарят на чужди по-високи стандарти.
  • Медицинските услуги няма как да се подобрят, след като болните са много, а лекарският персонал масово емигрира в чужбина.
И така, пенсиите – малки, лекарствата – скъпи, медицинското обслужване – лошо и това е в дългосрочна перспектива! Човек би могъл да се надява на драстично поевтиняване на храната и другите му потребности, освен медицинските, но това е абсурдно – цените се движат анблок.
Така за младите остава само един възможен изход от създалата се ситуация – да не боледуват, да живеят здравословно. (Има и друг изход, разбира се, да напуснат страната ни, но аз не им го препоръчвам, защото това е бягство от кармична отговорност и рано или късно пак ще бъдат изправени пред подобни проблеми.)

По-здравите хора ще работят повече и ще увеличат пенсионните фондове, лекарствата ще поевтинеят, защото търсенето им ще е по-малко, медицинското обслужване ще се подобри, защото медицинските кадри ще се опитват да привличат повече пациенти. И всичко това е напълно в реда на нещата при пазарната икономика.

Изходът е единствено в здравословния начин на живот!

А какво значи здравословен начин на живот - да живееш така, че да укрепваш физическото си тяло, успокояваш емоциите си и развиваш съзнанието си!
[1.8.2013]
* * *



За нямането и оплакването


Непрекъснато хора се оплакват, че нямат. Нямат пари, работа, помощи …  .

Срамно е да нямаш. Защото винаги вината е твоя или на семейството ти!
Не сте поискали, когато е трябвало. Не сте взели, когато са ви предлагали.
Постъпили сте егоистично и сега ви се връща.

Или не си се учил, когато е трябвало, а сега са сити училите. Не си работил достатъчно, изхвърлили са те, а сега нямаш.

Или е трябвало да се намесиш при вземане на важни решения, а ти си стоял незаинтересовано настрани. Трябвало е да проявиш смелост и да се опълчиш, а ти си се скрил в черупката си.

Срамно е да нямаш. Това значи, че когато е трябвало ти или семейството ти не сте направили необходимото, или че сега не правите това, което трябва!
[12.5.2013]
* * *



За духовността


Младите, учещи се в чужбина, би трябвало да приложат придобитите знания, умения и култура в страната ни. Така те ще повишат нивото на доброто и ще помогнат да се смени посоката ни на развитие – от лошо към добро.
В момента лошото е толкова силно преобладаващо над доброто, че никакви мерки – политически, социални, икономически, нравствени и др. – не са в състояние да променят статуквото. Единственият начин да се променят нещата и да се тръгне към добро е ако броят на хората, вършещи добро, значително се увеличи.


Напоследък се наблюдава странна тенденция – уроците от възпитанието, които нормално се дават на децата до седемгодишната им възраст, се предават чрез медиите. Едни ни съветват да изхвърляме всеки ден по един чужд боклук, други – да даваме от свидното ни на някой нуждаещ се и т.н.
Нима започваме да се подобряваме!


Наскоро разбрах какво е казал Учителя за религиозността на българите, за това че само два процента от нас вярват в Бог.
Два процента – че то е нищо! Ние сме неверници! Затова сме толкова проклети! Липсва нещото, което да ни кара да се замисляме над постъпките си, над думите, над мислите си.
Вярата в Бог, в "тази свръх сила, която е винаги навсякъде и следи, и знае всичко", тя кара несъвършения да се променя, да се подобрява. Когато тя липсва, тогава единственият начин, чрез който човекът се насочва в еволюционния процес, е Божият камшик.
Затова хората около нас са толкова лоши – говорещи и вършещи зло. Затова ни се случват непрекъснато лоши неща и ние все повече се озлобяваме!

По света хората започват да обичат, да прилагат завещаното от Христос, а у нас болшинството не са стигнали даже до Мойсей!

По какъв начин да се променим, как да станем по-вярващи!

Би трябвало да говорим непрекъснато за Бог, за религиите, за вярванията на хората по света.
Би трябвало духовността да е на най-предната линия в учебния процес!
Би трябвало да се усили влиянието й чрез медиите.
Би трябвало да се използва всячески популярността, за да влезе вярата във всеки български дом.

Трябва да се съобразяваме преди всичко с десетте Божи заповеди. А колко от нас ги знаят, за да ги спазват!
Трябва да се молим преди ядене – а защо не и на популярните светски партита!
Трябва да благославяме даденото ни – а защо не и в телевизионните предавания!

Религиозността трябва от храмовете да излезе сред хората, сред възрастните и децата, сред можещите и неможещите, сред бедстващите и живеещите в охолство, сред здравите и болните.
Тя трябва да е навсякъде, защото именно тя обяснява нещата.
Тя учи на добродетели, а чрез тях животът ни ще започне да се подобрява – защото Бог не само наказва, но много повече дарява.

[9.5.2013]
* * *



Към протестиращите ... към всички!


Как да направя така, че протестиращите на улицата да ме чуят, искащите да ме чуят, всички хора да ме чуят!

Трябва да обърнем яростта, гнева, желанията си, протестите, негодуванието си, всичко това трябва да адресираме към нас самите, към себе си!
Причините са в нас, вътре в нас.
И да изберем ново правителство, нов президент, нов парламент, да сменим всички комисии, цялата администрация на страната ни, не ще променим нищо - след време ще стигнем до същото. Защото хората са все същите. Ние сме същите!
Трябва ние да се променим! Трябва да променим критериите си, приоритетите, да станем по-малко лъжещи, повече работещи, по-малко изискващи, по-разумни, по-волеви, повече обичащи!

Бих посъветвала да започнем с даване на превес на обичта пред знанието. Да се научим да предпочитаме по-съвестните хора пред по-начетените, по-добрите пред по-манипулативните. Да се научим да разграничаваме! Да се научим да харесваме доброто! Да се научим да обичаме!

Любовта и добрината ще направят чудесата, а не голото знание, жадно за все повече и повече внимание.

Нека да се върнем към изначалието, към истинската воля за живот, към неподправената, неизманипулираната мъдрост и към любовта към ближните си, като единствено променим границите – нашето отношение да не е само до тези в непосредствена близост до нас - семейството (племето ни), а до всички хора на Земята, до всичко, което е на планетата ни!!!

[10.3.2013]
* * *



Върховният егоизъм да задържиш болен плод

Защо е проява на върховен егоизъм задържането на плод, за който се знае, че ще бъде с малфункции, дете, обременено от раждането си с тежки увреждания на тялото си!

Това е все едно да дариш обществото с едно ненормално или недъгаво дете.

Ти, която искаш на всяка цена да задоволиш капризa си и ти да си майка, не може ли да отгледаш като майка чуждо дете – едно момче или момиче останало по някакви причини без родителите си, но вместо това задължаваш обществото да отглежда чуждо дете – твоето, при това болно, а много пъти и много болно!

Не разбирам и обществото, което с държанието си поощрява такива майки, такива егоистки! Защо трябва да се афишират такива родители. Те не са за пример, те изобщо не са за пример! За пример биха били, ако вместо да раждат болни деца, осиновяваха нездрави чужди деца. Тогава те действително биха били за пример!

Каква е целта от показването по телевизията или разказването в пресата на сълзливи истории за тежкия живот на някои си, избрали сами да отежнят живота си и сега опитващи се, заради егоистичната си кауза на всяка цена да се сдобият със собствена рожба, да яхнат едно от най-вълшебните човешки качества – състраданието, за да облекчат резултатите от проявения от тяхна страна егоизъм.

Да, ако болното дете все пак се е родило, то на него трябва да се помага – на него, а не на родителите му, които, вместо да се приемат като герои, трябва да бъдат сериозно порицавани!

Не ме разбирайте неправилно – аз не говоря за тези родители, чиито деца са се разболяли след раждането им от ненаследствена болест, нито пък за тези, които са нямали възможност да прекъснат бременността си. Аз визирам единствено тези настойници, които са избрали да се роди детето им, въпреки че лекарите заради заболяването на плода са ги посъветвали да прекъснат бременността си!

На всеки трябва да е ясно, че един духовен човек винаги би предпочел да лиши себе си от собствена рожба, отколкото да обременява обществото с едно болно, недъгаво дете.

Крайно време е да се разбере, че да се раждат и отглеждат деца е една опитност и че повечето хора на Земята тази опитност я владеят до съвършенство.
Стига сме увеличавали безразсъдно броя на населението на вече и без това пренаселената ни Земя.
И е направо престъпление да го правим заради егоистични наши си желания, като с това увеличаваме броя на нездравото, недъгавото население на планетата ни.

Трябва да проумеем, че някои трябва да учат други уроци – не вечно само да отглеждат деца.
Фактически с раждането на деца те бягат от поетите от тях самите преди собственото им раждане ангажименти.
Никой не е дошъл на Земята, за да си „развява байряка”. Всички сме тук, за да работим, за да се усъвършенстваме. И всеки трябва да върши своята си работа и „да не поглежда в паницата на съседа си”.
Който е дошъл да ражда – да ражда. Който ще учи други неща, трябва да учи другите неща, а ако все пак толкова много му се иска да има собствени деца, тогава да отглежда синове и дъщери, родени от други.

Не случайно популярни хора като звездната двойка Анджелина Джоли и Брад Пит осиновяват чужди деца. Двамата, както и много други знаменитости, активно работят на духовния план, като освен това с помощта си към онеправданите служат за пример на целия свят!
[29.12.2012]
* * *



За съчувствието

Живеем в свят, в който даже не можеш да се оплачеш – ти разкажеш за болката си и веднага в отговор чуваш – “A мен питаш ли ме като …” или „Твоето е нищо, при мен да видиш какво е …”.
А би могло да споделиш и за своята болка по друг начин – „И аз имам подобни проблеми…”
Защо трябва задължително да умаловажаваме болката на събеседника си!
Хората сме различни – голямата болка на един е малка за друг, а неговата нетърпима болка може да е нищо особено за първия. Боли ни от различни неща по различен начин. Затова не би трябвало да снижаваме усещанията на другите, както и да акцентираме на своите.

Не вярвам, че ни липсва съчувствие. Просто, не сме се замисляли. А понякога човек има нужда да се оплаче, да изкаже болката си, да получи малко внимание.
Има хора, на които всеки съчувства. Някои от тях прекаляват, оплаквайки се непрекъснато, а други даже изкарват по този начин прехраната си.
А има и хора сред нас, на които никой не вярва, че не са добре!
Нима трябва да се научим по-добре да изразяваме болката си, да се научим по-добре да хленчим?
Да се изразяваме добре – към това би трябвало да се стреми всеки.
Но колкото до изказване на болката ни, най-добре е да не й обръщаме внимание, да се държим така, сякаш нея я няма. Тогава има голям шанс тя по-бързо да си замине, защото самовнушението, че си добре, е много силно средство срещу всякакви неблагополучия.
Но ако въпреки всичко се нуждаем от подкрепа, тогава е добре да споделим болката си с някой друг, който може за кратко да забрави себе си и да ни изслуша. Къде ще намерим такъв човек е друг въпрос!

А всеки един от нас би трябвало сериозно да се замисли, дали умее да съчувства на другите!
И ако разбере, че умее или че иска да придобие такова качество, тогава той по-често би трябвало да забравя себе си, за да дава възможност и на другите да се проявяват!
[15.5.2012]
* * *



За словесните контакти

Защо хората са така настръхнали един срещу друг, когато общуват помежду си? Защо вечно се докачат и непрекъснато настървено се доказват? Не биха ли могли нормално да комуникират, разменяйки спокойно знания, опитности и мисли. И докога ще продължават тези словесни борби?

Вероятно повечето хора изобщо не са забелязали как разговарят помежду си, дотолкова са свикнали с подобен тип комуникации.
А бихме видели, ако за някакъв период от време мисловно се отдръпнем от взаимоотношенията в компанията и наблюдаваме комуникациите, без да взимаме каквото и да било участие в тях. Тогава ще установим как някой казва нещо и веднага някой друг го апострофира, заявявайки че това не е така, а едикакси, или уточнява, че не разказващият, а той пръв е открил (направил) нещото, или пък посочва нещо друго, което е къде-къде по-едикакси от казаното.
Ако пък словото е адресирано към конкретен индивид, тогава той на часа отрича казаното или отказва поисканата услуга (помощ) под някакъв „благовиден” предлог, след което полека-лека започва да приема чутото или да дава от поисканото.

Защо е така?
Защо приемаме думите на другите на нож?
Нима не можем да понесем някой друг да измисли, направи, предложи нещо!
Защо очакваме винаги адресираното към нас да е, за да ни се навреди?
Защо на всяка цена трябва да отхвърлим чуждото!
Какво пречи да се приеме казаното от друг и замълчи, даже ако смятаме, че разполагаме с нещо по-добро. Защо винаги трябва да разочароваме събеседника си, да го „понижаваме”!
Нима ще обеднеем, ако понякога дадем „правото” и на някой друг.
Защо, вместо да казваме веднага „не”, не се опитаме да казваме „да”! След внимателен анализ може да стигнем до „не”-то, но тогава разочарованието на събеседника ни ще е напълно основателно, а не плод на болните ни амбиции вечно да се доказваме.


А докога ще продължи този начин на взаимодействие - докато не станем по-добронамерени един към друг и не разберем какво нещо е истинската любов!
[3.5.2012]
* * *



За Добрината

На Земята вместо да се приема добрината за нещо напълно естествено или най-малкото да предизвиква възхита, тя подбужда към експлоатиране, очерняне и насмешки.

Малцина са добри. Затова повечето от останалите не разбират добрия човек и го засипват с подигравки, злепоставят го при всеки удобен случай, когато могат те да изпъкнат за негова сметка и разбира се, го използват по всевъзможни начини.

Тягостно е да гледаш лишения от добро, да виждаш хитруването му, да следиш неговите до болка познати задкулистни игри, да слушаш лъжовните му думи и да приемаш променените в негова полза събития, когато той преразказва вече случилото се, да наблюдаваш цвета на лъжата в блясъка на очите му, в трепета на отделните части на лицето му, в движенията на тялото му, в изричаните от устата му слова … и винаги да мълчиш.
А ти мълчиш, не обвиняваш, защото щадиш, защото те е жал да не го боли от изобличаването - да не страда, а и защото знаеш, че твоите думи само биха го озлобили, че ти не можеш по никакъв начин да го промениш.
Единствено той може да пожелае и да направи необходимото да стане по-добър. А ако твърде много се забави в решението си да се промени, тогава Господ всячески ще започне да го подсеща.

Все пак е добре, че съществува кармичният закон - Бог е промислил за всичко!
[25.2.2012]
* * *



За добронамереността

Поотделно с две приятелки проведох един и същ разговор. За него искам да ви разкажа сега.

Приятелката ме пита какво става с котките ми. Oтговарям, че по-старата – любимата ми Шарка - наскоро е умряла, а другата съм пуснала на свобода. Веднага ми се казва: „Ето, заради това е пълно с бездомни кучета и котки навън!” Аз отвръщам, че няма приют за котки и започвам да се защитавам, разказвайки надълго и нашироко какво точно ми се е случило.

Рижко, така се казва по-младата ми котка, започна от един момент нататък да се държи неуправляемо. Искаше непрекъснато да е навън – на стълбите, защото аз живея на последния четиринадесети етаж на блок и за котката ми навън е стълбищното пространство. Не можех да я пускам непрекъснато – някой ден някой от съседите ми щеше напълно основателно да изроптае, а можеше и сериозно да се уплаши, ако в тъмното чуе котката, без да я вижда. А тя, когато беше затворена в боксониерата, някъде към 11 часа вечерта, изведнъж „подивяваше” – започваше да прелита над спящата ми глава, да вдига невероятен шум, с който притесняваше и съседите, и беса й не минаваше, докато не я пусна „навън”. Повтаряше се всяка вечер точно по времето, когато се унасях в първия си сън.
Принудих се да я кастрирам - котката беше мъжка, на около девет месеца. Аз винаги съм смятала, че нямам право да отнемам нещо, което Бог е дал и заради това никога мой домашен любинец не е бил кастриран, но този път го направих. И до момента съжалявам за това мое решение, но тогава (а и до сега) друга алтернатива не виждам, защото ако бях пуснала Рижко навън без да го кастрирам, щях да се упреквам, че не съм изпробвала всички възможни методи, за да му въздействам.
За жалост премахването на тестисите не промени нещата.
Тогава пуснах котарака на свобода до едни кофи за боклук. Той веднага се скри под една кола, а аз се прибрах в къщи.
След това десет дни обикалях около кофите. Съжалявах, че съм го пуснала. Многократно го търсих, като разглеждах наоколо, за да видя има ли някакви пролуки, през които да мине котка и да се приюти на сушина, научих кажи-речи всички кътчета. До кофите оставях много храна, като непрекъснато зовях: „Рижко, Рииижкоо!”.
На десетия ден той ми се обади изпод една кола. Едва го хванах, беше много уплашен. Занесох го в къщи – мръсен, ужасно слаб и много, безкрайно уморен. Мислех си, че десет дни не е ял, нито пък спал.
Бях щастлива, че отново съм с Рижко, толкова много го обичам!
Заживяхме добре. Така продължи два-три месеца, след което кошмарът започна отново.
Разбрах, че нямам друг изход, освен окончателно да се разделя с него.
На 11 юни го оставих пак до едни кофи за боклук, пак много близо до нас, но на място, през което почти не минавам.
Два-три пъти занесох храна. Фризерът ми беше пълен със сварени и пакетирани дреболии – бях ги приготвила за Рижко. Та оставях от тази храна, като най-напред я държах извън хладилника да я размразя и тогава я слагах до кофите за боклук. Не го виках по име – само отивах, оставях храната, оглеждах се за котки и се прибирах.
На тридесетия ден Рижко се показа изпод най-близко стоящата кола. Изглеждаше прекрасно. Беше малко по-слаб, но наперен, виждаше се, че се чувства добре. Много ми се зарадва. Галихме се, милвахме се. Не можехме да се разделим. Накрая все пак успях да си тръгна.
А на другия ден отидох отново. Той се показа веднага, беше ме чакал! Пак си се радвахме взаимно и тогава аз изведнъж го грабнах и си го прибрах обратно, въпреки, че той не искаше да върви с мен – искаше аз да остана при него!
В къщи го изкъпах, нахраних, взех го в скута си да го галя и милвам – както преди, но не беше същото. На Рижко сякаш не му беше съвсем комфортно. Непрекъснато излизаше на балкона и се надвисваше много навън, даже се притеснявах, че може да падне.
През нощта го потърсих в краката си, където винаги е спял, но го нямаше. Запитах се къде ли е, а на сутринта разбрах, че през цялата нощ е спал в легена върху котешката тоалетна. Тогава проумях, че трябва веднъж завинаги да го пусна на свобода – взех го от улицата и той искаше да живее там.
И до сега като си помисля за Рижко ми става много, много болно. Времето все още нищо не е излекувало.

Когато говорейки стигах до кастрацията, приятелките ми се успокояваха, като едната даже каза: „А, те ги кастрират и пускат”. Останалата част от разказа ми изобщо не чуха – те не се интересуваха от моите преживявания!

А един приятел би могъл (а може би и трябва) да постъпи по-друг начин:
След като чуе, че котката е била пусната навън, ще си каже: ”Тази моя приятелка толкова много обича животните и непрекъснато се грижи за някоя котка. Какво ли се е случило, за да пусне любимката си навън?” И ще попита какво е станало. Тогава аз няма да се защитавам, а ще разкажа, ще споделя. И когато в разказа си стигна до кастрацията, заради която се упреквам, приятелката ми ще ме окуражи, казвайки ми, че аз съм нямала друга възможност. Усещайки трепета и болката в гласа ми ще ми каже още да престана да се тревожа за Рижко, защото той е получил това, към което се е стремял и вероятно се чувства добре. Ето, това би могло да бъде, поне аз така бих постъпила, ако бях поставена в такава ситуация! Смятам, че човек не трябва най-напред да заклеймява, а после да научава подробностите за случилото се - нормално е последователността да е обратната. Също така смятам, че една приятелка би трябвало да предполага добронамереността на приятелките си, да очаква добри, не лоши прояви от тях.
За мен най-притеснителен е фактът, че и двете ми приятелки постъпиха по еднакъв начин – нима сме стигнали до там, че със свещ да търсим добронамерения сред нас!
[5.12.2011]
* * *



В нашия свят се тачат известните като управници, като творци, като спортисти, като снобски елит …, т.е. тачат се силните на деня.

Ако си на опашка за хляб и до теб се е наредил някой, познат на мнозина, то неговият хляб ще е по-добър от твоя. Ако с някоя популярна личност посещавате един и същ зъболекар, то нейното обслужване ще е на по-високо ниво от твоето. Ако разговаряте двама с трети - известен, то към него ще бъдат адресирани повечето усмивки. Където и да си, ако до теб е популярна личност, то ти неминуемо ще забележиш разликата в отношението на останалите към всеки един от двама ви.
Защо е така?

На всички ни ни е ясно през какви борби минава човек, докато стигне до мястото на управляващ. Не мисля, че има някой, който да смята, че тези борби могат да минат без правенето на сериозни компромиси със съвестта. Да обгръщаш с внимание управляващите, това значи да приемаш и липсите в добродетелността им.

Да си творец е велико нещо – не на всеки е отредено да бъде такъв. Затова и славата е огромна и апетитите за нея – също. Но нима се съмнявате, че сред творците няма борби, че известността постига по-борбеното его, че често заслугите се преписват не там, където трябва и че най-изявените творци постигат слава едва след смъртта си. И тук се правят сериозни компромиси със съвестта – по-трудно видими и доловими, но понякога те са единственото нещо, създадено от „твореца”.

На Земята даже и в спорта нещата не са напълно изрядни в духовно отношение, а за снобския елит – да не говорим!

...

Мислите ли, че един истински духовен човек се нуждае от популярност!

Известността е необходима само тогава, когато тя подпомага еволюционния процес, когато влияе положително на работата, осъществявана за доброто на много хора.

Затова се питам защо ние се отнасяме с такова огромно уважение към публичните личности, често пренебрегвайки обикновените хора заради тях. Според мен би трябвало да е обратното - човек да има едно наум по отношение на силните на деня и да е по-отворен, по-приемащ, по-харесващ другите - като него самия, за които вероятността да не са правили сериозни компромиси със съвестта си е далеч по-голяма и сред които ще се открие по-лесно чистотата, невинността и красотата на душата.
[20.10.2011]
* * *



Всеки да се простира според чергата си

Често съм се питала защо хората са толкова различни в желанията си, защо един се задоволява с малко, а друг – с много. Защо един смята, че има право той да получава, а други нямат това право, или че на него му се полага само най-доброто, без значение каква е цената за това!
Защо не приемаме да сме от средната класа, защо се равняваме винаги с най-богатите, с най-надарените, с най-можещите!

В България сме крайно завистливи. Всеки гледа в чинията на другия, критикува и отсъжда, съревновава се с всички, смята, че той може да има, да прави, че е…, като най-добрите.
Според мен една от причините за голямата ни завист се корени в това, че за нас не е валидна максимата „всеки да се простира според чергата си”.

Богатият може да превърне апартамента си в палат, използвайки за целта наемен труд. Бедният би трябвало да се задоволи само с добре измазани стени, но има и не малко такива, които също се опитват да превърнат жилището си в палат – това са онези, непрекъснато ремонтиращите съседи. Накрая може и да изградят палат, но то е винаги с цената на много техни лични усилия и с огромното търпение на потърпевшите съседи.
Богатият може да си купи маратонки от 300-400 и повече лева. Маратонките на бедния би трябвало да струват 20-30 лева, защото ако са по-скъпи, то това винаги е свързано с лишаването му – неговото, и на неговите близки от нещо по-съществено.
Богатият може да летува на канарските острови. За бедния е успех, ако може да прескочи за няколко дни на нашето море. Защото ако отплава до островите, то това ще го лиши от почивки за години напред и може да разстрои даже и здравето му.
Богатият може да си позволи много неща, докато бедният не може. Защото в противен случай някой ден може да осъмне като просяк – скъпите неща не са по джоба му.

Някои пеят великолепно и всяко нещо, изпято от тях, радва слушателите им. Но има и не малко други, които се състезават с тях, въобразявайки си, че и те пеят добре – това най-добре се вижда на телевизионните реалита, свързани с музиката.

Някои са родени ръководители и подетите от тях инициативи се следват от много хора и са успешни. Но има и не малко индивиди, които смятат, че могат да ръководят, а проявите им в живота говорят за съвсем друго нещо.

Има някои, които са се родили красиви и хората масово се обръщат след тях. Но има и не малко други, които се смятат за красиви, полагайки неумоверни усилия да изглеждат добре, и се сравняват с естествено красивите. Конкурсите за красота и мода са достатъчно говорящи в това отношение.

...

Преди години бях изненадана от разказа на един от Запада, че в неговата страна има улици на богатите, но той не ходи там, защото е от средната класа и неговите магазини са други. Човекът толкова спокойно говореше за тези неща и приемаше факта на разделението на хората по материалното им състояние. Разбрах, че в страната му и другите хора са като него.
Дали и ние някой ден ще станем такива!

Ако имахме правилно отношение към живота, тогава бихме били далеч не толкова завистливи.
Защото да си богат е едно тежко изпитание и тези, които сега са богати, в предишен живот са изпробвали какво е това да си беден, може би точно каквото изпробват много хора от страната ни в момента.
Някои от нас са много популярни личности и това е едно друго не леко изпитание, което други, не толкова популярни в това прераждане, може би вече са преминали в предишен живот.

Всеки един от нас се е появил на Земята с нещо, което той единствено умее и притежава. Всеки е необходим, всеки е важен, всеки е тук, за да свърши своята работа.
Ако приемахме живота като място, където в максимална степен да проявим най-доброто, на което сме способни, да разгърнем божественото в себе си, тогава не бихме завиждали на богатството, защото то ограничава човека, без да го прави щастлив, нито на популярността, която отнема личния живот, нито на високото обществено положение, което лишава от спокоен сън, нито на красотата, която прави индивида зависим от външността му.
Тогава щяхме да виждаме и да сме доволни от това, което ние самите притежаваме и щяхме да искаме да го споделяме с другите, за да ги радваме и за да не сме сами.
Тогава и не бихме завиждали, защото ще сме на ясно, че всеки един от нас минава и изпробва всяко едно положение в живота.
[24.9.2011]
* * *



За нашите желания

Семейството ми отдавна мечтае за вила – близо до София, нормално устроена, с някоя и друга овошка в градината, с чист въздух наоколо, тишина и спокойствие.

В един момент реших да огледам. Извадих картата и погледът ми попадна на Студена – село и язовир. Казах си „Защо да не е тук!” И потърсих оферти.
Намерих много. Започнах да си правя сметки – какъв заем, за колко години и т.н. Единствено се учудвах защо толкова много се продава и на сравнително ниски цени.
Успях да заинтригувам и мъжа ми. Предложих му да видим селото.
Отидохме в един празничен ден. Великолепно място - прекрасна природа, близо до София, добра комуникация. Изобщо, само и единствено добро!
Помислих си, че тежките години напоследък и емиграцията са довели до разпродаване на имотите. Изобщо и през ум не ми мина да търся причината някъде другаде.
Започнах да се настройвам за предстоящата операция – разговори с брокери, банкови чиновници и т.н. – досадна работа, но без която не може.
Тогава си казах: „Я се запознай и с хората от селото” и взех да ровичкам в Интернет. Оказа се, че Студена си има свой сайт. Зачетох го с интерес и изведнъж о, ужас – оплакване срещу кариери! Потърсих повече информация и ето на какво попаднах:
„Шумът, прахта и вредните емисии ни убиват. Природата е унищожена. Животновъдството е ликвидирано, водата е замърсена. Взривовете, които се извършват, са под допустимото разстояние до Студена.”
Разбрах, че мястото е отровено и че местните жители безрезултатно протестират с години срещу кариерите.
Ето, това е! Раждаш се в китно селце, живееш нормален живот и в един момент някакви пришълци пристигат и ти стъжват живота, а ти си безсилен да направиш каквото и да било, за да се защитиш! Помислих си, че на толкова много хора на нашата Земя се е случило това и продължава да се случва. Така е било с хората около Кремиковци, Перник и …
Същото се случва и на други места по света.

Тогава си помислих за антените, които виждаме през прозорците си. Нима не роптаем срещу тях, но няма кой да ни чуе!
Помислих си за оглушителните шумове от строежите и ремонтите – пак роптаем, и пак е същото!
Ами клаксоните и сирените, които по всяко време през деня вият по улиците, а често и не млъкват – и пак роптаем, и пак – нищо!
Започнах да се досещам, че не някой друг е виновен за нашите неудобства, а всички ние, всеки един от нас, защото искаме, защото имаме прекалено големи желания! И не се интересуваме от последиците от удовлетворяването им! Ето това е!

Защо са антените - защото са необходими на някого. А защо са му необходими – за да удовлетвори нашите желания да имаме мобилност в комуникациите си!
Защо са кариерите в Студена – за да се набавят инертни материали, които са необходими в строителството. А всеки един от нас или строи, или ремонтира!
И така е за всичко!

Ако антените не са на твоя покрив, ще са на друг, под който и около който живеят хора.
Ако кариерата не е до твоето село, ще бъде другаде – до друго село, в което също живеят хора.
И така нататък.
Това е! Искаме и получаваме, но освен желаното до нас достигат и резултатите от положените „усилия”! Така ние жертваме природата, жертваме животните, жертваме и себе си! Това постигаме чрез нашите огромни желания! Това е!

Помислих си още, че лошите еманации, последица от желанията ни и произтичащите от тях противоборства, прекалени амбиции, завист и др. подобни, са даже по-мръсни, по-шумни, по-вредни, отколкото видимите поражения. Вероятно в София е далеч по-замърсено, отколкото е в Студена, или в селата около Кремиковци. Ние не виждаме резултатите от лошите ни мисли, думи и прояви, освен от най-грубите ни действия. Но последиците винаги ги има! Ти „ритнеш” скалата и в отговор се нагълташ с прах, „ритнеш” дървото и те шибне клонката, „ритнеш” кучето и то те захапе, а очакваш, че ще „ритнеш” друг човек и нищо няма да ти се случи! Каква наивност!

Кога ще разберем най-после, че източникът на всичките ни злини са нашите постоянни всевъзможни желания и нашата незаинтересованост към последиците от постигането им!
Кога ще разберем най-после, че всички ние сме обвързани помежду си, че всички сме едно цяло!
И затова трябва добре да обмисляме резултатите от желанията и действията си - ако днес страдат едни от нас, то утре ще страдат и останалите.
А и не трябва да се заблуждаваме, че тежките изживявания на вече пострадалите не са се стоварили и върху нашите глави, изобщо не трябва да се заблуждаваме!
[8.9.2011]
* * *



За егоизма и още нещо

На извора съм. Млад мъж току-що е започнал да пълни десетлитрова бутилка. А водата едва тече.
В къщи сбърках, че не налях малко вода в шишето си, а току-що ядох питка и сега съм много жадна. Ще трябва да чакам, а водата така примамливо шурти.
Появи се група от млади хора. Мъжът веднаги им предложи да отмести бутилката си, за да се напият – за тях може, но за мен - не, нали съм вече остаряла.
Младоците отказаха и продължиха по пътя си.
Аз чаках и бях много, много жадна. Разбира се, бих могла да помоля мъжа да ми отстъпи да се напия, но като си представях ответната му физиономия, се отказвах.
След това дойде едно семейство – баща, майка и дете. „А, извор!”, зарадваха се те и се спряха. Жената извади пълна бутилка от чантата си и започна да излива водата. В този момент аз не се стърпях и казах доста грубо: „Защо изливате водата! Изворът едва тече, тази голяма бутилка има още много време да се пълни, а след това ще трябва да чакате и мен да напълня своята!” – държах в ръката си двулитрова бутилка.
Жената ме погледна с изненада и отвърна, че в раницата си има още една пълна бутилка.
Зачакахме всички заедно.
Появиха се още двама човека.
А бъчонката се пълнеше.
По едно време семейството си размениха думички, от които разбрах, че не са взели втората бутилка, забравили са я, така че им се налагаше да чакат.
Най-накрая бъчвата беше напълнена с изворна вода. Аз веднага поставих шишето си под чучура и когато се напълни около една четвърт от него се изправих, и предложих на семейството да си налеят и те, като им казах: „И не забравяйте да пуснете хората след вас да се напият”. И си тръгнах.
Бях ядосана на себе си, че този път не се удържах. Толкова много егоизъм и сметкаджийство срещам непрекъснато в хората, че понякога не успявам да се овладея!
Когато хората дават, то сякаш винаги го правят заради нещо, щом дават на младия, а на стария - не, щом отстъпват на един, а на друг – не, щом го правят по избор!
Нагледала съм се на кавалерски прояви – само към отбрани хора, на усмивки – отново само за някои, на отстъпки – пак единствено към тези, които значат нещо за отстъпващите!

За първи път се изненадах от подобна проява, когато бях съвсем младо хубаво момиче – един мъж ме „отнесе”, за да изкавалерства на приятелката си.
Тогава толкова мислех върху постъпката му. После видях и други подобни прояви. Те ставаха все повече и повече. Случваше се хората до мен да ги проявяват по отношение на другите хора, а аз да съм облагодетелствуваната. Винаги ми е било неприятно, много неприятно! Не стига, че са егоисти, но са и несправедливи, и сметкаджии - хора, които чрез всяко едно нещо се опитват да спечелят за себе си!
Да си само егоист е по-добро, повярвайте ми! Тогава проявеното лошо качество ще е само едно, а така са цели три! А и лошото в характера ще бъде видяно от всички, включително и от тези, на които човекът държи!
[11.7.2011]
* * *



Всеки един от нас рано или късно прощава за направеното му зло. На един му трябва година, докато прости, на друг – седмица. Някои носят болката по няколко живота, а някои прощават начаса. Ако живеехме не по 80-90 години, а по 1000-2000, тогава щяхме много по-лесно да прощаваме, защото щяхме да бъдем свидетели на това, как се прощава и за направеното най-голямо зло – в рамките на един живот щеше да има достатъчно време за прощаване на всяко лошо деяние.

След като ни е ясно, че рано или късно ще трябва да простим, защо тогава изобщо се докачаме? Колко по-просто е да махнем с ръка и да запомним само това, че еди-кой-си човек може да ни нарани, че от него трябва малко да се пазим!
[9.6.2011]
* * *



Децата се нуждаят от игри. За възрастните това са забавленията

Колкото човек е по-малко еволюирал, толкова по-голяма е необходимостта му от игри, забави и почивки.
Често упрекваме някого, че е мързелив – ами той е все още дете в духовно отношение, затова има нужда от игри, а не от сериозни ангажименти.
Казваме за някой, че не е сериозен – че каква сериозност може да се изисква от едно малко дете!
Друг е непрекъснато променящ се – защото детето непрекъснато мени настроението си – от плач директно преминава към смях и обратното.
Някой е голям поспаливец – всеки знае колко е потребен сънят за малките деца.
Някой е вечно сърдит – значи детето е прекалено разглезено – трябва да му се "стегнат юздите".
Някой се чувства вечно безпомощен – така не трябва да е, на детето трябва да се вдъхне кураж.
А вечно плачещият? Най-добре е такова дете веднъж завинаги да се стресне, за да разбере, че в живота има къде-къде по-тежки неща от вече случилите му се!
Някой непрекъснато лъже – децата си измислят!
Някой краде - някои деца късно разбират, че не всичко е тяхно, че има и чужди неща.
Някой е много груб – знаем колко агресивно може да бъде едно дете.

По високо еволюиралият не лъже, не краде, не се сърди, не мени настроенията си, никога не се чувства безпомощен, винаги е сериозен, не плачи, не е агресивен, не се нуждае от игри и забави, много е деен и активен, има нужда от много малко почивки ... и всичко, което прави, го прави с голяма любов и с лекота, като на игра!
[2.6.2011]
* * *



Правенето на забележки

Бях на концерт. Музиката беше вълшебна. Цялата се бях потопила в божествените звуци.
До мен седеше моя приятелка, която сякаш прошумоляваше от време на време с найлоновата торба, която беше поставила върху скута си.
В един момент забелязах, че две жени отдясно са притеснени заради шума. По-късно усетих, че те всеки момент ще реагират, че едва се въздържат. Казах на приятелката си да постави багажа си на пода, но тя отказа, защото бил предназначен за друг човек. Тогава извадих от чантата си найлонов плик, напъхах шумолящата торба в него и така приготвения товар закрепих на пода до стола. Вероятно шумът и притеснението заради него щяха с това да приключат, ако другарката ми не реши да променя мястото на багажа. Друга наша приятелка тихичко й се скара и в този момент едната от двете жени се обърна и направи много язвителна забележка, а приятелката ми машинално нещо й отвърна.
Грозна история!

Такива „шила” като шумолящата ми другарка се срещат непрекъснато. По-често са деца, но ето, че и възрастните понякога се проявяват като такива. Можем ли аз, ти, двете жени, другата ми приятелка да ги променим – не, не можем, само те могат да променят себе си – нашите забележки не могат да ги променят, могат само да нагнетят атмосферата.
Шавливата ми другарка винаги е била такава – много активна, много буйна, трудно задържаща се на едно място. Иначе е много услужлива, състрадателна, умна, съобразителна – да, действително най-често е много съобразителна! Но около нея винаги има много шум!
Мога да избера да не ходя с такъв човек на концерт, но нямам никаква гаранция, че в залата няма да попадна на друг шавливец.
В живота е така.
Ние можем да променяме единствено и само себе си. Не можем да трансформираме другите хора, нито пък можем винаги да подбираме средата си. Затова е добре да се научим да приемаме хората такива, каквито са, да не правим забележки. Можем единствено напълно добронамерено да посъветваме, но нищо повече.
Забележката винаги се приема болезнено. Тя травмира, често ожесточава, а понякога оставя незарастващи рани за много дълъг период от време. Случва се забележката да има и обратен ефект – вместо да действа оздравяващо, да засилва недостатъка.

Не трябва да правим забележки! Трябва да се научим да приемаме хората и случките около нас такива, каквито дойдат, а ако можем да помогнем със съвет или по някакъв друг начин, да го направим с много такт и с много сърдечна топлина.
[18.5.2011]
* * *



„Оплакваниците”

Моя приятелка сподели разговор със сина си, в който тя се оплаква от жена му. Разбрах, че е била наясно, че синът й няма да разговаря с жена си по този въпрос, но въпреки това тя му е разказала неприятната случка от контакта си с нея. Казах на приятелката ми, че тя така е освободила себе си, натоварвайки сина си.
Това е много често явление. Всеки един от нас понякога се оплаква, натоварвайки с проблемите си слушателите. Има хора, които правят кажи-речи само това – оплакват се. Да ги слушаш е досадно, ако не взимаш чутото от тях присърце. Ако им състрадаваш, тогава към своите теглила добавяш и от техните. Ако пък оплакващият се е твой много близък човек, тогава ти често поемаш неговия товар – освобождаваш него и натоварваш себе си.
Винаги, когато се оплакваш, се случва това – или досаждаш, или натоварваш.

Не трябва да се оплакваме. Може да споделяме, да разказваме, но не и да се оплакваме. При оплакването тонът на изказа и акцентите на разказа са други.
Но даже и да разказваш, когато обсъждаш с близък човек трябва много да съобразяваш. Споделяйки със сина си лоша случка от контактите си с жена му ти допълнително го обременяваш, защото той най-много от всички страда от недостатъците на жена си, защото последиците от тях изживява повече от всеки друг и защото от него нищо не зависи – той не може да промени жена си!

Досадно и неприятно е да се оплакваме! Не трябва да го правим!

Когато разказах на приятелката ми как е натоварила сина си, тя ми отвърна „А на кого да кажа?” Отговорих й: „На никого!” Оплакващият се не може на първо време да възприеме живот без оплакване, но, повярвайте ми, така може да се живее. Такъв живот живеят не малко хора. Такъв живот ще започне да живее всеки един от нас, когато извърви определена част от духовния си път.
[18.5.2011]
* * *



Не хули брачния си партньор пред невръстните си деца!

Не го прави!
Не го прави!
Не го прави!
Още много пъти бих го повторила!
Ужасна постъпка е да говориш на невръстните си деца срещу брачния си партньор – в този момент ти страхотно ги натоварваш! Всяко дете обича родителите си, и двамата, освен ако някой родител не се е провинил чудовищно, но даже и в този случай детето очаква да се случи чудото, което да го оневини.
Не трябва да говорим лоши неща за партньора пред децата си – те приемат всичко, касаещо родителите им много дълбоко, много присърце – защото те са много силно обвързани с родителите си – те са създадени от тях, те са зависими от тях, те са възпитани от тях, те са като тях!
Да хулиш мъжа или жена си пред малкото си дете - това е все едно да отнемаш почвата под краката му! А ако се заканваш на партньора си пред детето, това е все едно да обещаваш на детето си бъдещ ад!
В името на любовта към децата ни не трябва да го правим! Не трябва да хулим пред тях брачния си партньор!

А най-добре е изобщо да не хулим! Все едно – хуленето нищо не променя!
[18.5.2011]
* * *



Защо много жени смятат, че  щом един човек е мъж, тогава той трябва да знае за електричеството, за водата, за каналите, че трябва да е непременно силен и сръчен. Това изобщо не е задължително! В едно семейство може да е точно обратното – жената да е можещата, силната и сръчната, и семейството ще си е напълно нормално.

Има мъже интересуващи се от всичко, както и мъже "знаещи" единствено работата си.
Има мъже категория „супер тежка”, както и мъже категория „муха”.
Има мъже можещи и правещи всичко, както и такива - с две леви ръце.
Знанията и уменията, свързани с живота в дома ни, не са привилегия на силния пол. Тяхното наличие или отсъствие най-често се определя от интереса ни - силната жена изисква от себе си и затова се справя сама, без да разчита на мъжа, за да живее, докато слабата жена винаги изисква от мъжа си, за да живее.

Можещата жена прави така, че да е независима от всички, включително и от мъжа.
Неможещата жена винаги разчита на другите, включително и на мъжа си.
[18.5.2011]
* * *



Когато някой се държи лошо със сексуалния си партньор

Има не малко хора, които се отнасят лошо с всекиго и всичко – това е тяхното естествено обръщение към хората и към нещата от живота. Не за тях става въпрос тук, а за тези от нас, които имат недобро държане единствено към сексуалния си партньор.

Такъв човек най-вероятно има неправилно отношение към секса - гледа на него като на необходимо зло - и този си негативизъм прехвърля към интимния си партньор.
Пренебрежението му към секса може да е резултат от стара травма (например, изнасилване) в този или в предишен живот.
Подценяването на интимностите би могло да се дължи и на обет за целомъдрие, даден в предишна инкарнация. В този случай той, вероятно подсъзнателно, смята, че заедно с партньора му извършват грях при сексуалното отдаване и любовната игра.
Възможно е лошото отношение към секса да е резултат от неправилно възпитание и грешно оформена ценностна система.
Във всичките тези случаи съвсем не е задължително човекът да е груб, недодялан, пренебрежително отнасящ се с останалите хора и животни. Много е вероятно той да има добри приятели, с които да споделя, към които да е внимателен, да уважава и приема за равностойни, но които той и за момент да не си представя като възможни интимни партньори.
Често такива хора, когато самите те са високоинтелигентни, имат за приятели също такива личности, с добро възпитание и образование, но за интимни партньори избират индивиди, които може да не са много умни и съобразителни, понякога с лошо възпитание и с не добро образование, но задължително с красива външност.

За да се промени отношението към секса на един човек е необходимо или продължително време, през което той сам да достигне до промяната, или съвместна работа с терапевт, който да подпомогне новата нагласа на мисълта му, или изживяването на някаква много силна, разтърстваща емоция, свързана по някакъв начин със секса.
[6.5.2011]
* * *



В лошия свят много лесно се правят лоши неща, да правиш добро е предизвикателство

В лошия свят, какъвто е нашият свят, много лесно се правят лоши неща. На Земята е далеч по-трудно да направиш добро.

Изглежда, че хората не си падат по предизвикателствата и затова масово правят злини. А е толкова сладко на лошото да отвърнеш с добро. Не е за вярване – той те нарани, нагруби, обиди, откраде, злепостави, а ти в отговор, вместо да направиш най-лесното, като му върнеш със същото, вземеш, че му помогнеш, дариш го, помилваш го, успокоиш го. Защото си разбрал, че той е само един слаб човек, един окаяник, нуждаещ се от твоето състрадание – силният не прави злини! Затова ти става хубаво, като постъпиш добре - чувстваш се стабилен, силен, помогнал си на човек в беда! Затова и винаги става чудо! Заслужава си да се опита!

А иначе е фасулско да се правят лоши неща – в това няма никакво предизвикателство, ама съвсем никакво!

А защо нашият свят е лош? Защото мнозинството от хората в него проявяват лошото в себе си, вместо да показват добрината си!
[5.4.2011]
* * *



Разговор между мистик и скептик

Мистикът: - Бил ли си на Северния полюс?
Скептикът: - Не, не съм.
М.: – Но знаеш, че там е студено, че живеят ескимоси и бели мечки?
С.: – Да, знам.
М.: – А от къде знаеш, от къде са го знаели предците ни – от разказите на очевидци, не е ли така?
С.: – Да, така е.
М.: – Защо тогава не вярваш на мен и на такива като мен – ние също сме очевидци. Единствената разлика е в това, че повече хора са били на Северния полюс, отколкото са хората, имали мистични преживявания. Но нещата са същите, съвсем същите – щом вярваш на разказите за Северния полюс, би трябвало да вярваш и на нашите разкази за Бог, за прераждането и т.н.
С.: - Аз мога да отида на Северния полюс и да се уверя в истинността на разказаното от другите.
М.: - Но ти можеш и да медитираш или да изпълняваш други духовни практики, и така ще стигнеш до същите преживявания, каквито имаме и ние. Нещата са все същите. Просто да ги правиш, както ги правим ние, е малко по-трудно – изисква се вяра, постоянство и любов към всичко и всички. Но така можеш да разбереш кой си ти, откъде си дошъл, защо си тук и накъде си се запътил!
[22.2.2011]
* * *



За истинското самочувствие

Като го попитаха какво ще прави с бонуса от Топлофикацията, задето е редовен платец, старецът отговори: „Ами и и… ще си купя млекце и и … хубав хляб.”

Разкъсва ти се сърцето, когато чуеш такова нещо. А напоследък много често го чуваш.
Защо е така? Защо стана така? Дали не сме всички ние виновни за тази невероятна оскъдица, покосяваща страната ни от доста време насам.

Спомням си споровете с колегите ми отпреди тридесетина години, когато аз поддържах становището, че трябва най-напред ние да покажем и да дадем, и едва след това да искаме по-високи заплати, а болшинството ми колеги отговаряха вкупом, че това са глупости, наивитети – „да ни плащат повече, тогава и ние ще работим повече”.
Предполагам, че повечето българи мислят като колегите ми. Питам се, как може да има за раздаване, тогава? Откъде ще дойде? Най-напред трябва да има и едва по-късно това имане може да започне да се разпределя по-справедливо.

Наскоро по телевизията разказваха колко много пари били изтеглени от банките ни в началото на промените и как тези пари се влагали не за развитие на производството ни, а за търговия. Това е толкова определящо за нас, българите - с малко работа искаме да печелим много.
Доколкото знам и евреите не влагат много средства в производството на материални блага, но те развиват технологии, а на това може да се гледа като на производство на духовни блага, т.е и те хитруват, но за разлика от нас те истински работят - произвеждат.
Няма просперитет за всички ни без производство. Няма и няма как на сегашния етап от развитието на човечеството да бъде иначе.
Вероятно заради това толкова много ненавиждам хвалебствията за нас, българите – какви сме били умни, пък талантливи, пък … Да, ама много мързеливи! Толкова мързеливи, че не можем да проявим даже и талантите си. И вечно недоволни – той, средностатистическият българин почти нищо не дава от себе си, но говори със самочувствие и е постоянно недоволен.
Но самочувствието му не е лично. Де да беше такова! Хората със самочувствие са доволни от заплатите си, от работата си. Те приемат живота нормално. Другите, без личното самочувствие, но със самочувствието на тълпата – те са вечните недоволстващи, вечните потърпевши, вечните минати!

Знаете ли колко е важно това лично самочувствие? А знаете ли то как се постига?
С работа, с много работа. Работиш до полуда, доказваш се. Не те интересува колко получаваш, колко получава колегата до теб, как са платени другите. Ти единствено и само работиш, и даваш – с пълни шепи даваш. И тогава започват да те забелязват, да те награждават, да се допитват до теб. Така ти полека-лека изграждаш самочувствие – истинско самочувствие. Когато вече си го постигнал, тогава разбираш, че ти не би могъл да работиш по-малко от това, което си правил до сега, разбираш и още нещо, че сега вече можеш да се пазариш за заплатата си. Но последното почти никога не се налага да правиш – работодателите ти сами увеличават възнаграждението ти, защото високо оценяват труда ти.
Това е пътят на достигане до истинско самочувствие. Друг път няма.
И всеки оплакващ се от недобро заплащане, от лошо отношение, от пренебрежение, е някой без лично самочувствие, някой, който не работи истински.
А защо сме на този хал? Ами като няма добра работа, няма и блага - в страната ни има кой да ги продава, но няма кой да ги произвежда и купува.

Ще кажете, че ни ограбиха, че комунистите ни взеха парите. Да, вярно е. Измамиха ни, обраха ни. И какво от това! Да стоим и да хленчим, и да чакаме, какво? Или да се запретнем и да се разработим! Какво е било в Германия след втората световна война? Без да са били ограбени парите й е била много, много по-зле от нашата страна в момента. Сама си е била виновна за това положение. Но колко бързо се съвзема! Защо? Защото в тази страна тогава е имало много хора с истинско самочувствие.

Истинското самочувствие не се свързва само с многото работа. Хората с истинско самочувствие знаят какво искат и как да го постигнат. Те се борят, за да доведат нещата до успешен край.
Истинското самочувствие е градивно и извън работата. То помага в семейството, в контактите с другите, в обществото, като прави човека по-смел, по-толерантен, по-услужлив, по-добър.

Истинското самочувствие носи на човека материални и духовни блага, а на страната ни би могло да донесе просперитет!
[11.2.2011]
* * *



Ако мислехме за другите…

Бяха ми премерили доматите в найлоновия плик и тръгвайки си, в последния момент зърнах стафидите. Сипах си малко в едно пликче и се наредих да ми ги премерят. На опашката бяхме само двама – един мъж пред мен и аз. Видях, че мъжът не е готов – чакаше една жена да му предаде нещо. Тогава минах пред него, подавайки на служителката стафидите си. Дочух мъжът да казва: „ … ме изпревари…”. Отговорих му, че съм го видяла да се оглежда и освен това вече веднъж съм чакала на същата опашка. Тогава се обади приближилата жена : „ Може и пет пъти да се редиш на опашката, нас какво …”. Казах й, че затова като причина най-напред посочих забавянето на мъжа. Отдалечавайки се дочух думите на жената: „От устати като тази …”.

Това е случката. Някой си пази мястото на опашката, задържайки хората след себе си. Ако го прередиш, ще те нахока неоснователно. Ако не реагираш, излиза че одобряваш или поне приемаш подобни прояви. Ако аргументирано се защитиш, ще те наречат „устата”. Това е тази никаква случка, случила се на една никаква опашка от двама човека, заради една никаква стока – около 100 гр. стафиди!

И всичко това е заради нашето нелюбие, заради това, че не забелязваме другите хора. Виждаме единствено и само себе си, и най-близките си. Ако имахме усещане за другите – усещане, не обич! Каква ти обич, чувството е по-скоро омраза! Та ако малко от малко мислехме за другите хора никога нямаше да се случват подобни събития. А те се случват непрекъснато.

Живея в четиринадесететажен блок. Някои използват асансьора като своя лична собственост. Извикват го все още неготови да се качат в него и го задържат на етажа. Ако го пуснат и асансьорът потегли, това значи, че някъде другаде се нуждаят от него. Толкова е простичко – повикал си асансьора и той се е появил преди да си се приготвил. Не посягай към него. Отвори му вратата, когато си готов веднага да потеглиш. Така няма да задържаш асансьора, няма да пречиш и изнервяш другите от блока – толкова е простичко. Но трябва да се научиш да мислиш и за другите хора.

Много пъти съм се ядосвала и размишлявала за опашките. Виждаш пет човека пред себе си. Казваш си: „Ще почакам, бързо ще минат”, но докато дойде редът ти човеците пред теб са станали двадесет. Защото един се е наредил с десетина чужди поръчки, друг пред очите ти се е съгласил да обслужи още няколко човека и т.н. А ти седиш умникът на опашката и изобщо не можеш да реагираш. На всичките ми работни места, на всичките опашки за закуски беше все така. Изпреварваха ме колеги, заради колеги понякога съм чакала много, много дълго на тези проклети опашки!
Още по-ужасно беше, когато някой колега ме зърваше на опашката и идваше при мен да ми поръча закуска. Ако му откажех, щеше на него да му стане неприятно. Ако приемех поръчката, ставаше неприятно на другите колеги зад мен на опашката. Мразех тия опашки. О, Боже, колко много ги мразех - никога не знаех как точно да постъпя!
Да се обадя, да кажа! Щяха да ме вземат за луда – че те всичките ми колеги изпреварваха!
Дали четящият в момента тези редове не ме взима за луда. Аз не съм луда, изобщо не съм луда – просто обичам хората и не искам да им вредя, не искам да ги изпреварвам, не искам да им отказвам нещо, което мога да сторя за тях. Но не ми е приятно и мен да изпреварват.

Хей, хора, забележете ме, забележете другите хора около вас. Не ви казвам да ни обичате – само ни забележете!
[7.2.2011]
* * *



За вербуването и политическите пристрастия

Ако се бях родила в семейство на комунисти най-вероятно щях да стана комунистка. Родила съм се в семейство на другояче мислещи, затова съм друга. Това важи почти за всеки - семейната среда определя политическите предпочитания. Затова никого не осъждам заради политическите му пристрастия.

Мисля, че опити да бъдат вербувани се правят само по отношение на хора, които представляват нещо, които носят в себе си някаква ценност, които са по-специални – хората не се вербуват заради характера и нрава им, а заради знанията, уменията, положението им.
Можем единствено да оценяваме и осъждаме постъпките на хората след вербуването им, но не и заради това, че са били вербувани, защото не знаем как и защо е станало това!
[19.12.2010]
* * *



Неприятна гримаса в отговор на извинение

Без да искаш нараниш някого. Извиниш се и в отговор получаваш безмълвна, неприятна гримаса. Познато ви е, нали? Това е едно от болезнените ми изживявания! Често се случва така, че даже не аз съм виновна за ситуацията – например в автобуса някой ме побутне по-силно и аз, политaйки, попадам на този с гримасата.
Винаги се питам как ли би трябвало да се извиня на такъв човек? Да си платя за стореното зло ли – с пари ли? И с колко пари? Или да предложа да ми направи същото, каквото аз без зла умисъл съм му сторила!
Да, как ли би трябвало да се извиня. В момента споделям и беснея – може ли да има толкова безчувствени хора! Защото когато някой се извинява, той в същия този момент страда – на никого не е приятно да се извинява, на никого! И ти, високомерно човече, ако не искаш да приемеш извинението, ако не искаш да простиш, поне се направи, че не си чул! Не бих се изненадала, ако точно ти никога не се извиняваш. И не ми казвай, че на теб никога не ти се случва да нараниш без да искаш. А че умишлено нараняваш е от ясно по-ясно – даже и когато някой ти се извинява!

Досетих се от къде идва всичко това – от „око за око, зъб за зъб” – познатото до болка! Животните живеят така. Праисторическият човек е живял така. До някое време всички сме живяли така, но до някое време! За много от нас това е един оставен в далечното минало период. Сега времената са хуманни. Сега ние се стремим не умишлено да нараняваме, а да прощаваме, да състрадаваме, да обичаме и помагаме!

Най-малкото, което всеки един от нас може да направи, е да приеме извинението, отправено от някой друг към него!
[12.10.2010]
* * *



Колко важно е първото впечатление

Беше доста отдавна, когато за първи път в хранителен магазин видях къри. Купих си, опитах и много ми хареса. После пак и пак си купувах, и все от една и съща фирма. Къри се превърна в любимата ми подправка.
Реших да пробвам и от други фирми - предлагаше се и доста по-евтино. Купих два-три варианта и бях крайно изненадана, когато установих, че те никак не ми допадат.
Веднъж на гости ми беше моя позната. Предложих й къри и тя категорично отказа, обяснявайки ми, че не може да понася тази подправка. Положих много усилия да я убедя да пробва точно това къри. Разказах й и за моя опит с подправките от другите фирми. Накрая тя опита и с изненада установи, че кърито много й харесва.
Ето това е – при запознаването си с къри аз попаднах на добре приготвена подправка, а моята позната - на лоша. За мен къри беше измежду най-доброто възможно, за нея – измежду най-лошото.

Същото може да се случи и с всяко друго нещо. Неприятното е, че то се случва и при запознаването ни с хора. Лошо първо впечатление – лошо отношение, понякога за цял един живот!
И това никак не е случайно, защото от нас се изисква винаги да бъдем на висота, винаги, навсякъде, при всякакви условия.
От нас се изисква не само ние да бъдем на висота, но и всичко, което произлиза от нас, да е на висота.
Никой човек, ситуация или каквото и да е друго нещо не трябва да бъде подценявано.
Няма специални и неспециални хора.
Няма важни и неважни постъпки.
Няма сериозни и несериозни дела.
Няма първостепенни и второстепенни чувства и мисли.
Няма съдбовни и несъдбовни моменти, защото всеки момент от живота ни (с всичко в него) е част от нашата съдба.
[5.10.2010]
* * *



Полярности

От едната страна:
Пронизителен звук на клаксони, суматоха по пътя, прелитаща линейка. Тежко болен - умиращ. Санитари, лекари, медицински сестри – много народ с единствената цел да му помогнат, да го закрепят, да му дадат шанс да продължи по пътя си напред.

Една след друга кампании за проява на милосърдие - към тежко болен, изоставени деца, възрастни хора, пострадали от природни бедствия, нуждаещи се.

Един от нас в който и да е момент зарязва всичко и спешно се изстрелва, за да оперира, да залови престъпник, да даде от безценната си кръв, да помогне.
И такива като него са много!

Той е суров, винаги намръщен, недружелюбен, но как само милее за котката и/или кучето си – как дели залъците си с тях, как се грижи всеотдайно.
И такива сред нас са много!

Някой от нас и за миг не се поколебава да скочи в предошлите води, за да извади от там давещ се. Понякога самият той не умее да плува.
И такива сред нас не са малко!

. . .

От другата страна:
Гладен си, купуваш и ядеш, но не знаеш какво, съзнаваш, че не е добро, че е вредно за здравето ти! Искаш да купиш по-добро, но от къде, не знаеш!

По телевизията рекламират същата тази храна, примамливо я предлагат и на децата ти. А тя не струва, даже може за тях да е и о т р о в н а! Искаш децата ти да не я ядат, но как да ги спреш, не знаеш!

Купуваш си удобни обувки и след първия дъжд ги изхвърляш, или красива дреха, и след първото пране - и нея! „Мал шанс” или нещо друго - не знаеш!

Гледаш отпред на сергията разкошни плодове и зеленчуци, плащаш, а после внасяш в дома си поредния боклук. Искаш да не купуваш повече от този пазар, а от къде да пазаруваш - не знаеш!

Съседът ти ти пръска нервите, но на кого да се оплачиш - не знаеш!

Антената точно срещу теб бавно отглежда тумори в тялото ти, но на кой да кажеш да я свали от там, не знаеш!

Редовно косят тревите около дома ти и по-цели дни ти проглушават ушите - дали действително е за добро - не знаеш!

Колите се надпреварват с клаксоните си – кой от кой по-мощен, по-лесно активиращ се и по-трудно замлъкващ. А ти се правиш, че нищо такова не знаеш!

Пътуваш в превозно средство и от няколко места дочуваш различен ритмичен шум - тези със слушалките пътуват на музика, а на другите около тях предлагат шума. Кое да предпочетеш - да не пътуваш или да си набавиш и ти слушалки - не знаеш!

Търсиш по телевизията предаване, което да те облагороди, да те направи по-добър, да те обнадежди, да те накара повече да обичаш и да вярваш в доброто – къде да го намериш, не знаеш!
Откриваш неспирни словесни дуели между солидни егота, или безсмислици на улична реч, с демонстрация на невежество, невъзпитание, цинизъм.
Или пък търсиш филм – и пак същото - много с „пата-кюта”, със секс и всякакви глупости, но от кой канал да гледаш добрия филм, не знаеш!

Чудиш се какво да правиш!
Дали да не започнеш да плетеш и кърпиш?
Да ходиш в махленската кръчма - не става, нито пък на клюки при съседи!
Може да пееш, ама тихо! Или да свириш, но без да вдигаш шум!
Най-добре - рисувай (но не чрез компютър) – така хем ще е тихо, хем ще запазиш очите си здрави, хем, може и да ти бъде приятно!

Какво да правиш - действително не знаеш!

Паралели и парадокси! От една страна сме толкова добри, от друга - толкова лоши!
Странното е, че един и същи човек понякога е много добър, а друг път – много лош!
Казват, че във всеки един от нас има и добро, и лошо, важно е какво проявяваме. Ами да започнем да проявяваме вече само доброто!
А до тогава, за да оцелеем, трябва да имаме закони, които да се спазват от всички – закони за всичко и всички.

Нека да започнем със спазване на вече действащите закони и с проявяване само на доброто!

[24.9.2010]
* * *



По седенето на човек в метрото може да се съди за характера му

Сяда, заемайки място за двама – не, може да не е егоист, просто не се е досетил, че и някой друг иска да седне!

Сяда и чинно до себе си върху пейката поставя чантата си – не, може да не е от тези „паднало му се е, ще използва до дупка” - просто чантата му е много ценна, а правостоящите и така си стоят прави!

Сяда точно по средата на две места – не, не може да се каже, че мисли само за себе си, защото и в момента се съобразява със седналите от двете му страни – никакъв допир, никакво притеснение!

Сяда почти в скута ти – не, не може да се каже, че е нахален – просто не е забелязал, че мястото е за половината на него човек!

Седи, а от двете му страни двама познати, мъчещи се да комуникират помежду си. Би могъл да размени мястото си с единия от тях – не, не че не се е сетил или не иска, просто това не е редно!

Седи, а до него прав натоварен с багаж до ушите човек. Може да му отстъпи и малко да го облекчи – не, не че не се е сетил, но току виж на натоварения му стане навик да му помагат!

Седи, а срещу него залитащ от старост човек. Може младостта да отстъпи мястото на старостта – не, не че младостта не иска, просто тя е направила всичко възможно да не вижда старостта!
[26.9.2010]
* * *



Еднаквите постъпки трябва да се мерят с един и същи аршин,

независимо от това дали те подпомагат или пречат на индивида.

Ако човек приема лицемерието, когато чрез него облагодетелствува себе си, то тогава той не трябва да го осъжда, срещайки го където и да било.
Ако човек приема усмиването, за да докаже себе си, то тогава той трябва да приема сарказма изобщо.
Ако човек няма нищо против ласкателството, когато то е насочено към него, то тогава човекът трябва винаги да го приема, независимо от това дали ласкаят него или някой друг.

Нещата не са други, само защото ни облагодетелстват. Те са пак същите - добри, когато резултатът е добър за всички ни или лоши, когато е добър за едни и лош за други.
[2010]
* * *



(Размисли след гледане на филм)

Някой тероризира друг, има всевъзможни изисквания към него. Иска да бъдат заедно, да не се разделят. Обещава, че ще се поправи. А тормозът продължава. И защо се държи така? Защото, видите ли, той обичал!

Какво кощунство! И това се среща всеки божи ден, че и още по-често! Той бие, защото ревнува. А ревнува, защото, видите ли, той обичал. Той вдига скандали, защото е пренебрегнат и страда. А страда, защото, видите ли, той обичал. Той върти номера, защото иска да върне „любимия” и го прави, защото, видите ли, той обичал.

До такава степен сме свикнали с тази псевдолюбов, че тормозът е станал синоним на любовта.

Какво кощунство! Любовта никога нищо не иска. Тя няма претенции. Тя само и единствено дава.
Някой ревнува и бие – бие, защото иска да притежава „любимия”.
Някой е пренебрегнат, страда и вдига скандали – вдига скандали, защото иска да запази „любимия” само за себе си.
Някой върти номера на „любимия” – че ако обичаш как може да причиняваш болка на любимия си човек!

Тази псевдолюбов е навсякъде – във взаимоотношенията между хората, във филмите и песните, в мислите, думите, и делата ни.
Ще разберем ли най-после, че това не е любов – това е форма на амбициозен егоизъм и съвсем не е любов. Защото любовта няма нищо общо с такова нелюбие. Защото когато обичаш, ти няма да позволиш и косъмче да падне от главата на любимия ти. Защото когато обичаш, ти искаш любимия ти да е щастлив. Ти искаш той да е щастлив. Ти не искаш ти да си щастлив, а той да е щастлив. Неговото щастие е и твое щастие. Твоето щастие е неговото щастие.
Толкова ли е трудно да проумеем това. Че да погледнем животните – те обичат по-истински от нас. Дават, без да искат нищо в замяна. Кучето се жертва за любимия си стопанин. То никога не го наранява, при никакви условия. То нищо не иска, освен да му служи. Ето, това е любовта!
Сред хората нашите майки обичат така. Те дават на децата си, пак и пак, и пак. Повечето майки са такива. Е, срещат се и други майки - дават, но и искат в замяна.

В момента на Земята властва амбициозният егоист. Проявите си често маскира зад благовидни подбуди. Би било добре да различаваме истинското от привидното и да реагираме адекватно, особено когато става въпрос за любовта!
[2010]
* * *



Хората приемат човека за такъв, на какъвто човекът демонстрира самочувствието

Ако имаш самочувствие на лидер, хората ще те взимат за лидер. Ако самочувствието ти е за пет лидера на куп, какъвто е случаят с Бойко Борисов, хората ще те приемат за пет лидера на куп. Не са толкова важни качествата ти. Ако те са твърде далеч от осреднените критерии за лидер, тогава едни хора ще те величаят, а други може и да те оплюват, но за всички ще бъдеш лидер.
Ако имаш самочувствие на първокласен готвач, хората ще казват, че си първокласен готвач. Някой с много високи изисквания може и да не те признава много-много, но мнението на хората като цяло ще съответства на самомнението ти.
Ако демонстрираш самочувствие на надарен програмист, такъв ще бъдеш и в очите на хората. Може някои да те смятат за гений, други – малко да ти се присмиват, но общото мнение за теб ще бъде, че си надарен програмист.

По този начин човек може да влияе на масите. Но най-напред трябва да повлияе на себе си. Никак не е просто да си изградиш самомнение, което не отговаря на собствените ти критерии.
Например, ти можеш да имаш великолепни качества за лидер – да си решителен, във всяка една ситуация бързо да разбираш как точно трябва да се реагира, да си начетен, да си инициативен и пр. и да признаваш тези свои качества, но ако твоите собствени критерии за лидер включват и задължителни изисквания като: да знаеш най-много всред обкръжението си, винаги ти да си правия, да си най-добре информирания и т.н., каквито качества смяташ, че не притежаваш, то тогава, въпреки че някои от познатите ти след внимателен анализ на проявите ти ще отсъдят, че притежаваш лидерски качества, то както за тях, така и за болшинството хора от обкръжението ти, ти ще минаваш за не лидер – хората няма сериозно да се вслушват в съветите ти, ще смятат, че каквото можеш ти, го могат и те, защото си силен колкото тях или даже по-слаб от тях. Ако решиш да култивираш в себе си самочувствие на лидер, тогава на теб ще ти бъде необходимо първо да убедиш себе си в това, че си лидер и едва след това всичките тези хора, с които вече си контактувал.
От тези задачи, според мен, първата е далеч по-трудната.

От друга страна и масите могат да влияят на човека - колко пъти в живота ни подценяваме хора, защото нямат самочувствието за нещо, което в действителност притежават, и незаслужено величаем други, които не само не притежават нещото, но още и ни заблуждават с държанието си, че го владеят.

Такъв е животът или ние си го правим такъв?
[2010]
* * *



Силните чувства много лесно се прихващат, те са много заразителни

Случвало ви се е, разбира се, да седите сами пред телевизора и да гледате развръзката на филм, в която двамата влюбени най-накрая са заедно, и сцената е наситена с много, много радост. Не са ли и вашите устни разтворени в широка усмивка, не ви ли се иска и на вас в този момент да прегърнете целия свят. Радостта е невероятно прилепчива!
За жалост, същото е и с мъката – страдат артистите във филма, хлипаме и ние. Готови сме да оплачем целия свят. Защото и болката е силно заразителна!

Затова, пък, можем сами да определяме настроенията си!
Ако искаме радост, ще ходим на сватби и кръщенета, на веселби, и забави. Ще се събираме с весели и любящи хора, и ще избягваме злобните, песимистите, егоистите.
Ако искаме да се концентрираме, да се съберем, ще посетим симфоничен концерт – там ще възвърнем себе си и връзката си с по-добрия свят.
Ако искаме да сме възбудени, освободени, сред тълпата, тогава ще отидем на мач, на поп или фолк концерт.
Ако искаме да сме доволни …

Ако искаме да страдаме … не, не вярвам някой да иска да страда!
[2010]
* * *



Обичта ражда чувство, но не е задължително, то да е също така любов. Може да роди досада, ако обичащият е твърде натрапчив, или радост - ако задоволява прищевки, или очакване - ако е твърде оригинален ..., а може да роди и омраза - ако обичащият устоява свободата си, а обичаният иска пълно подчинение.
Какво чувство ще роди любовта зависи както от чистота й, т.е. от духовността на обичащият, така също и от способността на обичания да приема любов.
В идеалния случай любовта ще се отразява като в кристално чисти, дълбоки, спокойни води в също такава любов.
[2010]
* * *



Когато говориш с някого и той не възприема казаното от теб, има три възможни причини за това - или не си прав, или не си разбран правилно, или събеседникът ти не иска да приеме казаното от теб.
Има смисъл да продължиш този спор само ако смяташ, че не си бил достатъчно ясен.
Ако си убеден, че си прав, тогава може да се опиташ още веднъж да представиш позицията си, с надеждата този път да бъдеш разбран.
Ако отново не бъдат приети словата ти, тогава по-добре премини на друга тема - все едно няма със събеседника си да стигнете до единомислие.
Защото безсмислените спорове често носят много злини!

Не мисли, че тъй като си замълчал в спора, ти си победения. В някой по-късен момент и опонентът ти ще разбере, че не той е бил победителя. Защото често е много по-трудно да прекратиш дебат, отколкото да имаш последната дума в него.
[2009]
* * *




Горе >     |     За контакт     |     Помощ