Начало > По пътя >


Животът и смъртта

Животът и смъртта





Продължителността на живота


Продължителността на живота рано или късно ще може да бъде скъсявана или продължавана според волята на душата, която служи съзнателно, както и механизмът на тялото ще бъде използван като инструмент в служба на Плана. Днес често животите биват запазвани във форма - както в напреднала възраст, така и в детска, - която лесно би приела освобождения. Те не служат на някаква полезна цел и причиняват много болка и страдание на формите, които природата (оставена на себе си) не би използвала повече, а би премахнала. Забележете тази дума. С нашето прекалено наблягане върху ценността на живота на формата, с всеобщия страх от смъртта - това велико преминаване, което ние всички трябва да преживеем, с неубедеността ни във факта на безсмъртието, а също и с дълбоката ни привързаност към формата, ние спираме естествените си процеси и задържаме живота, борещ се за свобода, ограничен от тела, които са в голяма степен неподготвени за целите на душата. Не ме разбирайте погрешно. Не искам да кажа нищо, което би било в полза на самоубийството. Но казвам и го подчертавам, че Законът на Кармата се изкривява, когато целостта на формите бива запазвана, вместо да бъде отхвърлена, защото те не служат на някаква полезна цел. Това запазване в повечето случаи е наложено от групата на съответния субект, а не от самия него - често несъзнателен инвалид, възрастен индивид, чийто апарат за ответно реагиране на контакт е несъвършен, или пък ненормално дете. Тези случаи представляват категорични примери за изкривяване на Кармичния Закон.


* * *


Смъртта


За обикновения мислещ човек смъртта е момент на катастрофална криза. Тя е прекратяването и приключването на всичко, което е било обичано, всичко, което е познато и желано. Тя е навлизане с трясък в непознатото, в несигурното и внезапно завършване на всички планове и проекти. Независимо колко голяма и искрена може да е вярата в духовните ценности; независимо колко ясно може да разсъждава умът относно безсмъртието; независимо колко убедителни може да бъдат доказателствата за запазването и за вечността, все пак остава съмнение, съзнаване на възможността за абсолютен край и отричане и приключване на всякаква дейност, на всички реакции на сърцето, на всички мисли, емоции, желания, аспирации и намерения, които са съсредоточени около централното ядро на човешкото същество. Копнежът и решителността да се продължи и усещането за приемственост все още са основани, дори и за най-непоколебимия вярващ, на вероятността, на една нестабилна основа, на показанията на другите, които всъщност никога не са се завърнали, за да разкажат истината.

Страхът и помрачението, породени от темата за смъртта, и нежеланието да се посрещне тя с разбиране се дължат на начина, по който хората наблягат на физическото тяло, и на лекотата, с която те се отъждествяват с него. Те се основават също на присъщия страх от самотата и от загубата на познатото. Но самотата, която възниква след смъртта, когато човек открие, че не притежава физически носител, е нищо в сравнение със самотата на раждането. При раждане човек се оказва в нова обстановка и е поставен в тяло, което в началото е напълно неспособно да се грижи за себе си или да установи разумен контакт със заобикалящите обстоятелства в продължение на продължителен период от време. Човек се въплъщава без никакъв спомен за самоличността или за смисъла, който представлява за него, на групата въплътени души, с която той е свързан. Тази самота изчезва постепенно едва когато той установи свои личностни връзки, открие тези, които са подходящи за него, и накрая събере около себе си онези, които нарича свои приятели. След смъртта това не е така, защото човек открива от другата страна на воала своите познати, които са били свързани с него по време на живота на физическото поле, и никога не е самотен по начин, по който хората разбират това. Той съзнава също и онези, които са все още във физически тела; той може да ги види, да се настрои към емоциите им и към мисленето им, защото физическият мозък (който вече не съществува) не му пречи. Ако хората само знаеха малко повече, то биха се опасявали от раждането, а не от смъртта, защото раждането установява душата в истинския затвор, а физическата смърт е само първата стъпка към освобождението.

„Това спускане и издигане хората наричат живот, съществуване и смърт, а Ние, Които вървим по Осветения Път, наричаме смърт, опитност и живот.” - из „Наръчник за смъртта”.

Смъртта (да можехме само да разберем това) е една от най-често извършваните от нас дейности. Умирали сме многократно и ще умираме отново и отново. Смъртта всъщност е въпрос на съзнание. В един момент съзнаваме физическото поле, а в следващия сме се оттеглили на друго поле и съзнанието ни е активно там. Докато съзнанието ни се отъждествява с формения аспект, смъртта ще ни държи в плен чрез своя отколешен ужас. Щом разберем, че сме души, и открием, че сме способни на фокусиране на съзнанието си или на осъзнаването си върху всяка форма или всяко поле по свое желание или в коя и да е посока във формата на Бога, вече не ще познаваме смъртта.
… Хората са склонни да забравят, че всяка нощ, докато спим, умираме на физическо поле и сме живи и действаме на друго място. Те забравят, че вече са постигнали умение в напускането на физическото тяло, защото не умеят да върнат към съзнанието, преминаващо през физическия мозък, спомена за това преминаване и последвалия период на деен живот, те не съумяват да свържат смъртта и съня. Смъртта, в края на краищата, е само един по-дълъг интервал в живота на функциониране на физическото поле. Човек просто е „заминал” за по-дълъг срок. Но процесът на всекидневния сън и процесът на смъртта, която се явява по-рядко във времето, са идентични, с единствената разлика, че при сън магнетичната нишка или поток на енергията, заедно с протичането на жизнената сила, се запазва непокътната и представлява пътя за връщане към тялото. При смъртта тази жизнена нишка бива скъсана или прекъсната. Когато стане това, съзнаващото същество не може да се завърне в плътното физическо тяло и тогава това тяло, лишено от принцип за съгласуваност, се разпада.

Колкото до тези, които са преминали в светлината, на които искате да помогнете, следвайте ги с любовта си и помнете, че те са си същите хора, само че без външната обвивка или тяло. Служете им и се стремете да не ги карате те да служат на вашата нужда от тях. Отивайте при тях, но се стремете да не ги връщате обратно при вас.
Животът на физическо ниво е чистилището, каквато е и жизнената опитност, която е училище с драстична дисциплина. Нека не се страхуваме от смъртта или от това, което се намира отвъд нея. Умният ученик работи в полето на служенето, но постоянно очаква с нетърпение изгрева на „чистата студена светлина”, в която някой ден ще навлезе, и така временно ще затвори главата за треската, противоречията и болката на земните преживявания.

Аз говоря за смъртта като човек, който познава явлението като опитност на външния свят и като израз на вътрешния живот: Смърт няма. Както знаете, има навлизане в по-цялостен живот. Има свобода от пречките на носителя от плът. Предизвикващият толкова много ужас разрушителен процес не съществува, освен в случаите на насилствена и внезапна смърт. Дори тогава единствените лоши усещания са моменталното и поразяващо чувство за надвиснала опасност и разрушение, както и за нещо близко до електрически удар. Нищо повече. Защото неестествената смърт представлява буквално сън и забравяне, тъй като умът не е буден в достатъчна степен, за да реагира. Хранилището на спомените е практически все още празно. За обикновения добър гражданин смъртта е продължение на жизнения процес в неговото съзнание и продължаване на тенденциите и интересите на живота. Съзнанието му и чувството му за осъзнаване са същите, непроменени. Той не усеща голяма разлика, за него се грижат добре и често той не осъзнава, че е преминал епизода на смъртта. Злите и жестоките себелюбци, престъпниците и малцината, живеещи само за материалната страна, изпадат в състоянието, което ние наричаме „привързаност към земното”. Връзките, оставени от тях на земята, и земната насока на техните желания ги дърпат да останат близо до земята и до последното им пребиваване в земна среда. Те се стремят отчаяно и с всички възможни средства да се свържат отново със земята и да се върнат отново там. В някои случаи голяма лична любов към оставените там или поето и неотложно, но неизпълнено задължение задържа добрите и прекрасните в донякъде подобно състояние.
За кандидата смъртта е незабавно навлизане в сферата на служене и изразяване, към което той е добре привикнал и което той веднага възприема като познато. В часовете за сън той е развил поле на активно служене и обучение. Сега той просто действа в него през всичките двадесет и четири часа (казано с времевото понятие на физическото ниво), вместо само по време на няколкото часа земен сън.

Смъртта често изглежда така безцелна; това е така, защото не ни е известно намерението на душата; постигнатото в миналото чрез процеса на инкарнация развитие остава една скрита материя; древната среда и наследственост са неизвестни и все още не е развито ръководното различаване на гласа на душата. Все още това са въпроси на границата на разбирането…

Желанието управлява процеса на смъртта, така както и процеса на житейската опитност. Ние винаги казваме, че когато липсва желанието за живот, то неизменният резултат е смъртта…

Младите забравят, и с право, неизбежността на това последно символично прекъсване, което наричаме Смърт. Но когато животът е изиграл ролята си и възрастта е взела своя дан от интереси и сила, изтощеният и уморен от живота човек не се страхува от процеса на отделяне и не се стреми да се задържи към това, което преди е било желано. Той приветства смъртта и охотно се отказва от онова, което преди е поглъщало вниманието му.

Целта е човек да умре (всеки човек трябва да умре), когато собствената му душа изисква това. Когато той е достигнал по-висш етап на еволюция, след внимателно обмисляне и ясен избор на времето той съзнателно ще се оттегля от физическото тяло. То ще остане безмълвно и изпразнено от душа; лишено от светлина, но здраво и цялостно; тогава то ще се разпадне под влияние на естествените процеси и изграждащите го атоми ще преминат обратно към „фонда от чакащи частици”, докато не бъдат изискани отново за употреба от въплъщаващите се души.

Сега смъртта е резултат от волята на душата. В края на краищата тя трябва да бъде следствие на обединената воля на душата и на личността и когато това се осъществи, няма да има страх от смъртта.

Смъртта отвежда индивидуализирания живот в по-малко ограничено и затворено съществувание и накрая, когато процесът на смъртта е обхванал и трите носителя в трите свята - в живота на универсалността. Това е място на неизразимо блаженство.


* * *


„Физическата пръст (смърт) ражда агресивността“


[При събуждане повторих фраза от съня си „Физическата пръст (смърт) ражда агресивността“. Тогава реших да включа още цитати от Тибетеца, наблягайки на необходимостта от приемането на смъртта и правилното отношение на живите към тленните останки.]

Пороците, към които е предразположено човечеството, се намират в почвата и присъствието им там до голяма степен се дължи на погребването през вековете на милиони трупове. С увеличеното използване на процесите на кремация това положение неизменно ще се подобри. Постепенно, съвсем постепенно по този начин пороците ще отмрат. Следователно, желателно е да има колкото се може повече пропаганда за използването на този метод за освобождаване от изоставените физически носители на душите, които излизат от въплъщение. Когато почвата става по-непокварена и при установяване на контакт с душата, можем да се надяваме, че ще станем свидетели на намаляване на броя на онези, които се поддават на наследените пороци.

Много добро е било постигнато посредством зачестяващия обичай да се кремират формите, напуснати от обитаващия живот. Когато това стане повсеместна практика, ще отбележим определено свеждане на болестите до минимум, което ще доведе до дълголетие и увеличена жизненост.

За наше щастие кремацията все повече става правило. Няма да мине много време и заравянето в земята ще е забранено от закона и ще се изисква кремация. Това са здравни и хигиенни мерки. Тези нездравословни, психични места, наречени гробища, рано или късно ще изчезнат, точно както и преклонението пред предците – и в Ориента, с неговите култове към предците, и на Запада, с еднакво глупавите култове за наследствена позиция.

Използвайки огъня, всички форми биват разтопени: колкото по-бързо се унищожи физическият носител, толкова по-скоро ще се прекрати властта му над оттеглящата се душа. Много нелепости са написани в съвременната теософска литература относно уравнението за времето по отношение на последващото разрушение на фините тела. Трябва да се посочи обаче, че в момента, в който научно се установи истинската смърт (от обикновения лекар, отговарящ за случая) и е констатирано, че във физическото тяло не е останала нито искрица живот, вече е възможна кремация. Тази окончателна или истинска смърт завършва, когато нишката на съзнанието и нишката на живота са напълно отдръпнати от главата и от сърцето. В същото време уважението и неприбързаността имат подобаващо място в процеса. Семейството на мъртвия се нуждае от няколко часа, през които да се адаптира към факта за предстоящото изчезване на външната, обикновено обичана форма; трябва да се отделят също и полагащите се грижи за формалностите, изисквани от властите. Елементът на времето се отнася главно за онези, които остават, за живите, а не за мъртвите. Твърдението, че етерното тяло не трябва да се откарва бързо към кремационния огън и убеждението, че то трябва да се остави да се рее за посочения период от няколко дена, също нямат никакво реално основание. Не съществува етерна необходимост за отлагане. Когато вътрешният човек се оттегли от своя физически носител, той се оттегля едновременно и от етерното тяло. Вярно е, че етерното тяло е склонно да витае още дълго време в „излъчвателното поле“, когато физическото тяло се погребе, и често то се запазва до окончателното разпадане на плътното тяло. Процесът на мумифициране, както е практикувано в Египет, и на балсамиране, както е правено на Запад, са причинили удължаването на съществуването на етерното тяло понякога с цели векове. Това става особено в случаите, когато мумията или балсамираният е бил човек с лош характер; тогава реещото се етерно тяло често бива „обладавано“ от зло същество или сила. Това е причина за нападенията и злополуките, които често пъти преследват открилите старинни гробници и обитателите им, мумии от древността, и ги изкарват наяве заедно с притежанията им.
Когато се практикува кремация, не само че физическото тяло бива унищожено веднага и реституирано към първоизточника на веществото, но и жизненото тяло също незабавно бива разложено, а силите му са пометени от пламъка в резервоара на жизнените енергии. То винаги е било присъща част от този резервоар, било то чрез форма или в безформено състояние. След смъртта и кремацията тези сили ще съществуват, но те биват погълнати в съответното цяло. Размишлявайте върху това, защото то ще ви даде ключа към съзидателната дейност на човешкия дух. Ако е необходимо отлагане поради чувствата на семейството или заради изискванията на законите, кремацията трябва да последва смъртта след не повече от тридесет и шест часа; а ако не съществува причина за забавяне, кремацията може да се разреши след дванадесет часа. Разумно е обаче да се изчакат дванадесет часа, за да може да се потвърди смъртта.

Смъртта в края на краищата, сама по себе си, е реституционна дейност. Тя включва работата по възвръщане на вещество към трите веществени свята и извършването й с готовност и с радост. Включва също така възстановяването на човешката душа към душата, от която тя е произлязла, и осъществяването на това с радостта от повторното приемане. Всички трябва да се научите да гледате на смъртта като на реституционно дело. Когато успеете да направите това, тя ще придобие нов смисъл и ново значение за вас и ще се превърне в интегрална част, позната и желана, на непрестанния процес на живота.

Думите „защото пръст си и в пръст ще се върнеш“, така познати при погребалните ритуали на Запад, се отнасят за това реституционно дело и загатват за възстановяването на елементите на физическото тяло към първоначалното хранилище на материя и на веществото на жизнената форма към общия етерен източник. Думите „духът ще се завърне при Бог, който го даде“ са изопачено обяснение на поглъщането на душата във всемирната душа. Обикновените ритуали обаче не успяват да подчертаят, че индивидуалната душа е тази, която при процеса на повторно поглъщане предприема и чрез действие на духовната воля нарежда тази реституция.


* * *



Връщане към 'По пътя'  

Горе >     |     За контакт     |     Помощ